Някакъв мъж й пречеше да мине, мъж, паднал на четири крака. Пити го погледна, докато се мъчеше да го прекрачи. Ранен не от някакво оръжие, а от самия ужас. Осъзнаването на това разпали яростта й и тя кресна:
— Вдигни се, жалка торба говна! Там умират! За теб! Стани! — Най-после изтръгна ръката си от ръката на момчето и сграбчи мъжа за косата. — Изправи се! Ти си с мен — хайде!
Бойците около нея гледаха. Зяпнали. Нещо се втвърдяваше в очите им и тя се зачуди защо.
— Хайде води ни, момче! Към предната линия, бързо! Ти, войник, не си и помисляй да отстъпваш!
„Леле! Сякаш знам какво правя. Сякаш вече съм го правила.“
Вече чуваше гласове около себе си.
— Виж, капитанът е тук…
— Капитан Пити — видя ли я? Там…
— Скастри един бъзльо…
— Уби го!
— Пити уби един страхливец — ей така, пред очите ми!
— Богове на бездната! — измърмори тя. Момчето се обърна, докато се мъчеше да се провре между двама ледерии. Очите му грейнаха.
И тогава, изведнъж, тя видя върховете на копията, святкаха и трещяха при сблъсъците с щитове, замахваха напред. За първи път успя да зърне лице на лиосан. Дълго, тясно, изопнато — но — „Блудния да ме вземе! Та те приличат на андиите! Досущ са като тях.“
Само че белокожи вместо чернокожи. „Това ли е? Това ли е единствената шибана разлика?“
Очите се впиха в нейните, светлосини и плашещо млади, над сражаващата се гмеж между тях. И тя видя страха му. Ужасния му и ужасяващ страх.
— Не — промълви Пити. „Не прави това. Върни се назад. Моля те…“
Острие на брадва изтрещя в слепоочието на лиосана, костите се огънаха и то хлътна. Кръв плисна от едното око, носа и устата. Другото око, останало впито в нея, изведнъж помръкна и младежът рухна и се скри от погледа й.
Пити простена. Сълзите й се надигнаха, ноздрите й се запушиха и се наложи да задиша през уста — не можеше да вдиша достатъчно. Едва виждаше през мъглата. А светлината се изливаше, изпъстрена от сенки. Лееше се надолу и надолу…
Някаква ледерийка се пресегна назад, кървавата й ръка се вкопчи в китката й. Дръпна я напред.
— Ефрейтор Найт каза, че ще се върне скоро, сър.
Разговор ли щеше да е това? Вече виждаше битката — ето там, почти на ръка разстояние. Къде бе отишло момчето? Не се виждаше никакво. Страхливецът й? Там, изведнъж озовал се на първата линия, изкрещя и завъртя щита нагоре, за да отбие свирепия замах на меч.
— Какво стана с него?
— Капитане?
— С Найт! Какво стана с него?
— Посякоха му едната ръка, сър. Изтегли се да му я отрежат — каза, че ще се върне скоро. — Жената отново се обърна напред и повиши глас: — Капитан Пити пое командването!
Никой сякаш не чу вика й.
И тогава Пити усети как въздухът се промени, все едно че ушите й изпукаха. Нещо закипя около нея и навън. Отникъде и отвсякъде се разнесе рев, а след това флангът се понесе напред, надигна се срещу фронта на лиосаните.
Пити връхлетя напред, понесена от течението.
Стъпи върху нещо, което се изтъркаля в краката й, и погледна надолу.
Момчето я зяпна. Но не, беше зяпнало в нищото. Раничките около зейналата му уста бяха почернели от прах.
„Не, изчисти ги…“
А след това телата под нея бяха на лиосани, извити, сгърчени около бликащата от зейналите рани кръв. Счупени копия, разкъсани кървави дрехи, празни лица.
Чу други ревове и разбра — знаеше! — че цялата линия на ледериите напира напред, един участък след друг. „Назад в дупката си, жалки окаяни псета!“
— Назад! — изрева тя. — Назад! Това е наше! Това е наше!
И изведнъж викът й беше подет.
Видя как лиосаните залитнаха пред него, видя как редиците на врага се огънаха, докато ледериите връхлитаха срещу тях и блъскаха, отново и отново.
Изведнъж пред нея се отвори зев. Лиосан, паднал на колене, едното му рамо посечено чак до ставата, ръката увиснала. Видя я и се помъчи да се вдигне. Беше стар, със сбръчкано лице, погледът му беше отчаян.
Замахът на меча й бе непохватен, но с цялата й сила зад него. Острието се плъзна по ръба на челюстта му, преди да посече дълбоко в шията. Плисна кръв и я заля цялата. Стъписана от топлия дъжд, тя залитна назад…
И тази единствена стъпка спаси живота й — връхлитащото острие проби шлема й, изстърга по костта, но не успя да я пробие.
Нападателят й падна съсечен.
Един плещест мъж я дръпна към себе си.
— Заеби го това — още си имаш главата, нали? Да си виждала меча ми? Изтървах го шибаняка — ще го познаеш, щот’ още е в ръката ми — заеби го… — Държеше тежка брадва в единствената си ръка. — Кон да го нашиба в ухото на Блудния, какво е това, мамка му? Заеби го — марш на задната линия, капитан Пити. Аз го почнах това и смятам аз да го довърша.