„Трябва просто да натискаме достатъчно здраво и достатъчно дълго.“
„Говори с увереност, да.“
„А след това ще помисля за изгубени любови, за да опразня всички места в мен. За да са готови да се изпълнят с гняв и страст.“
Лиосан знаеха достатъчно за човешките същества. С разкъсване на булото, каквото жрец или маг понякога постигаше, бяха навлизали в човешките светове. „Изпитване на понятията за справедливост“, както бе казал веднъж един стар съгледвач. Малки групи, без ясна цел и намерение. Често тези проучватели се връщаха от странстванията си със знание за странните, слаби, но безпътни човешки същества. Мимолетни и с окастрена мисъл. Неспособни да планират за повече от няколко години напред и по-често едва годни да мислят за повече от няколко дни.
Винаги имаше изключения, разбира се. Велики водачи, хора с визия. Тирани. Но дори сред тях целта, към която се стремяха, най-често бе егоистична лична слава или безсмъртната памет за величието им.
Жалко.
Докато се приближаваше към разлома, Апарал се питаше дали има някой велик водач сред тези човеци, тези наемници. Беше възможно, разбира се, но се съмняваше.
Величествената някога порта бе разбита отдавна. Беше ознаменувала бракосъчетание, което бе проляло невъобразимо много кръв. „Разби три цивилизации. Унищожи цял свят. Татко Светлина, ако беше знаел, щеше ли да отстъпиш? Щеше ли да пожертваш щастието си заради своя народ? И заради нейния?“
„Искам да мисля, че си щял. Да. Щял си да се самопожертваш, защото беше по-добър от всички нас.“
„А сега децата ти копнеят да отмъстят за твоя провал. Но каквото и да можем да направим, каквото и да направим изобщо, то няма да поправи нещата. Но няма значение. Не ни интересува изцеряването на стари рани — погледни тази порта, тя доказва това!“
Пред разлома бе оставено празно пространство. От самата рана не можеше да се види нищо освен стена от трупове, смътни и призрачни през несекващото кървене на Светлопада. Щом ги видя, Апарал се намръщи и дълбоко от недрата на душата му се надигна вълна от гняв.
Излезе пред разлома и се обърна към родствениците си.
— Братя! Сестри! Вижте какво са направили тези човеци на нашите паднали! Избраха да не ни почетат като достойни врагове! Въобразяват си, че тази ужасна стена ще ни уязви! Синът на Светлината ни гледа от бойниците на Бялата стена над нас. Синът на Светлината каза, че днес ще завладеем света на Мрака! Ще завладеем Карканас! Знаем, че те чакат. Ще тръгнем ли? Братя! Сестри! Ще тръгнем ли?
Ревът, който му отвърна, бе като удар в лицето, но той го прие с ликуване. „Гневът им е безмерен. Праведността им е ненакърнима. Кадагар е прав. Ще спечелим.“
Обърна се отново към рухналата порта и изгледа с ярост разлома. Извади меча си и го вдигна високо.
— Седми легион, формация Стрела! Кой води?
Отзад му отвърна дрезгав вик.
— Аз водя, Апарал Фордж! Гаелар Троу ще поведе!
„Гаелар. Трябваше да се сетя.“
— Гаелар. Сред човеците има командир. Намери го. Убий го.
— Заклевам се, Апарал Фордж! Заклевам се!
Силата, струпана зад Апарал, го накара да потрепери. Този щурм щеше да помете човешките същества. Нагоре и през леса. Към самия град. Към двореца, през трупове и кръв. Синът на Светлината, триумфиращ на Трона, със Скиптъра в ръка.
А ако Майката Тъма обитаваше храма, щяха да я убият.
„Няма да ни спрат. Този път не.“
Сенки отгоре. Той вдигна очи. Три дракона, а след тях четвърти. „Толкова нетърпелив. Ипарт Ерюл. Мисля, че искаш трона. Мисля, че си решил на всяка цена да го вземеш.“
— Лиосан! Седми легион, сниши копията! — Обърна се и се отдръпна вдясно. Гаелар бе готов. Всички бяха готови, настръхнали, напрегнати за сигнала, отчаяно копнеещи да се втурнат напред. Да изригнат през стената от трупове, да изригнат на Брега.
И да започнат клането.
Апарал Фордж рязко спусна меча си.
Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховния дом на Тъмата, владетелката на Карканас, крачеше сама в двореца и се питаше къде ли са отишли всички призраци. Трябваше да се тълпят из тези древни зали, да шепнат по коридори и проходи, да дебнат в ниши и прагове. Да се мъчат да си спомнят какво трябва да се направи, да зоват любими същества със смътни гласове. Опипваше с длан стените, докато вървеше, усещаше под кожата си здравия лъскав камък. Оставила бе далече зад себе си жалката свита слуги.
„Дебнещи призраци. Камък като кожа, но кожата е студена.“
Помнеше време, когато всичко това бе различно. Живо. Стражи и гости, молители и слуги, жрици и акушерки, придворни и учени. Заложници. Кръжаха всички в собствените си любими въртопи като кръв в пулсиращо сърце.