— Тогава за какво ще умрем тук?
— Заради самите нас, капитане. Всички ние. Какво може да е по-честно от това?
— Мислех, че става дума да се биеш заради другаря си до теб. От тоя сорт. Да не искаш да предадеш своите, това имам предвид.
— Това, което не искаш да предадеш, капитане, е усещането ти за себе си. Как виждаш себе си дори когато се виждаш през очите на хората около теб. — Йедан поклати глава. — Няма да оспорвам това. В края на краищата повечето неща се свеждат до гордостта.
— Тоест трябва да устоим срещу Лиосан — да удържим Първия бряг — заради някаква тъпа гордост?
— Бих искал да чуя наистина окуражаваща реч някой ден — въздъхна Йедан. — Поне веднъж. — Въздъхна пак. — Все едно. Човек не може да има всичко, нали?
— Ето ги… идат!
Йедан тръгна надолу по склона.
— Задръж назад ледериите, докато ми потрябват, капитане.
— Да, сър!
Авангардът на Лиосан изригна през разлома с рев.
Щом видя кръжащите над Лиосан сенки, Бревити потръпна. „Дракони. Не е честно. Просто не е.“ Обърна се и пое надолу към ледерийския легион.
Вече бяха като Пити. С онова нещо в очите — Бревити не можеше да намери думи, с които да го опише. Бяха се били за живота си, но не в онази ежедневна борба да има какво да сложиш на масата или в онези кротки мигове, когато тялото се предава на някоя болест. Това беше нещо внезапно, свирепо. Не знаеше какво е този поглед, който виждаше в тях сега.
Но искаше да го има и тя.
„Блудния да ме бутне дано, сигурно съм полудяла.“
Шарл от малка беше по-голямата сестра, опитната. Когато майка им зачезнеше някъде, както правят пияниците, и ги оставяше сами, Шарл се грижеше за двете си по-малки братчета.
Шейките разбираха двете страни на Брега. Сближаването и разпадането. Тези две страни живееха в кръвта им и във всички гета, обитавани от останките на народа й, съдбите се люшкаха напред и назад и единственото, което можеше да направи човек, бе просто да се държи.
Беше ги отгледала и опазила. Но освен това се бе опитала да ги опази от нещо друго, от нещо много по-жестоко. От усещането за провал, надвиснало тежко в гетото, онзи провал, който се промъква по уличките с извадени ножове, който прекрачва тела, лежащи в сметта. Онзи провал, който развихря омраза към всички, които търсят по-добър живот, онези, които дръзват да се издигнат над окаяното си положение.
Беше видяла как пребиха до смърт едно умно момче пред колибата й. Пребиха го братовчедите му.
Ледерийски мисии пращаха хора в районите. Строяха пътища навън, пътища, които да изведат шейките далече от мизерията им. Беше безсмислено. Шарл многократно се бе уверявала в това. Външните изобщо не разбираха как един народ може да се самоизяде отвътре.
Мислеше за това, докато наместваше краката си да стъпят по-твърдо в пясъка и нагласяше тежката пика в ръцете си. С братята й от двете страни, с всички шейки, строени в плътни редици срещу враговете чужденци. Стояха на Първия бряг, окъпани от зловещия дъжд на Светлопада, и тя се питаше това ли ще е последният миг за нея и момчетата. Колко бързо щеше да изчезне семейството й от света на живите? Кой от тях щеше да падне първи? Кой — последен?
„Страх ме е. Кълна се в дълбините, страх ме е.“
„Опитната Шарл, о, виж как лъсва лъжата на този ден. Ще се опитам да ги опазя живи. Ще направя всичко, което мога.“
„Майко, казаха, че намерили тялото ти в една канавка извън града. Къде отиваше? Кой път проправяше?“
— Касел, Орут, обичам ви. И двамата.
Усети погледите им, но задържа своя впит в разлома.
Някой извика:
— Ето ги, идат!
Но викът беше ненужен, понеже раната се разтвори и лиосаните изригнаха от нея с ужасен вой. Предвождаше ги висок воин. Очите му грееха като огън, устата му бе разтворена широко.
И се понесе право срещу Шарл.
Тя щеше да побегне, ако имаше път назад. Щеше да падне на колене, ако милостта бе възможна. Щеше да извика, да се моли за край на тази ужасна необходимост да се бие, да убива. Щеше да направи всичко, само и само всичко това да свърши.
Братята й крещяха и виковете им бяха изпълнени с такъв ужас, че Шарл потрепери, съкрушена от този миг на пълна, ужасяваща уязвимост…
„Мама. Залита, олюлява се по пътя. Дрехите й вонят, дъхът й излиза на мокър хрип.“
„Шейките не могат да бягат от себе си.“
— Шарл!
Тя вдигна пиката в последния миг. Воинът дори не бе забелязал оръжието, нито убийствената му дължина. Широкото острие го порази точно под гръдния кош.
Сблъсъкът я разтърси до костите.
Доплака й се, като видя изненадата на лицето му — така детинска, така безпомощна.
Тежестта на тялото му повлече пиката надолу. Тя я изтръгна, задъха се, светът се завъртя пред очите й. „Той не го видя. Как можа да не го види?“