Абрастал допи останалото вино и вдигна бокала.
— Този ми е третият. Не чакам с особено нетърпение това, а това, че трябваше да слушам как една от дъщерите ми врещи като мирид с ръката на пастира на задника й, едва ли подобри настроението ми.
— Не е научена как го правят истинските мъже — отвърна Спакс. — Къде ме искаш сега?
Абрастал посочи единия ъгъл на палатката.
— Там. С извадени оръжия.
Бойният главатар вдигна вежди, но си замълча и отиде където му показаха.
— Това ще е нещо като портал — обясни Абрастал. — Може да преминат разни неща, а още по-лошото е, че ще ни е трудно да разберем какво виждаме — между нас ще има було. Ако положението се влоши, може да се разкъса било от онова, което е от другата страна, или ако ти преминеш.
— Аз да премина? Ваше величество…
— Млък. Наела съм те и ще правиш каквото ти се каже.
„Блатни говна, наистина сме й развалили настроението. О, добре.“ Извади дългите си ножове и се присви в готовност.
— Ако знаех, щях да си взема брадвите.
— Какво ти казват шаманите ви, Спакс, за вашите баргастки богове?
Той примига.
— Ами, нищо, Огнекоса. Защо да ми казват? Аз съм Бойният главатар. Занимавам се с военните работи. Всички други глупости са тяхна грижа.
— А те са ли?
— Какво да са?
— Загрижени.
— Те са вещери, винаги са загрижени.
— Спакс…
Той се намръщи.
— Баргастките богове са идиоти. Като шестнайсет деца, заключени в малка стая. Дни наред. Ще започнат да се ядат едни други.
— Значи са шестнайсет?
— Какво? Не. Просто подхвърлих числото ей така — духове на бездната, Огнекоса, непрекъснато ме разбираш буквално — аз съм Спакс, забрави ли? Измислям си неща, за да се забавлявам. Искаш да говоря за моите богове? Ами, по-лоши са от мен. Вероятно са се самоизмислили.
— Какво казват шаманите ви?
Спакс се намръщи.
— Не ме интересува какво казват!
— Толкова ли е лошо?
Той сви рамене.
— Боговете ни току-виж може изведнъж да поумнеят. Може току-виж да осъзнаят, че най-добрият им шанс да оцелеят в това, което предстои, е да си кротуват и да се спотайват. Или пък да изцерят злините на света с една сладка целувка. — Вдигна ножовете си. — Но няма да затая дъх.
— Не им се моли, Спакс. Не и тази нощ, не сега. Разбираш ли ме?
— Не мога дори да си спомня кога за последен път им се молих, ваше величество.
Абрастал си наля четвърти бокал.
— Събери онези кожи там. Ще ти потрябват.
„Кожи?“
— Огнекоса, аз…
Тъмно петно зацапа пространството в центъра и миг след това от него изригна убийствено студен въздух и покри със скреж всичко. Дробовете на Бойния главатар пареха при всеки дъх. Грънците, струпани пред едната стена, се пропукаха, натрошиха се и съдържанието им се изсипа на замръзнали буци.
С насълзените си от болка очи Спакс видя как в мразовитото петно се оформиха фигури. Най-отпред, срещу Абрастал, се появи ниска добре закръглена жена — млада, помисли си той, въпреки че не можеше да е сигурен. „Фелаш. Това ли е тя? Да, трябва да е тя, коя друга да е?“ Вляво от нея стоеше по-висока жена, макар че единствената подробност, която успя да различи, бе нещо като искрящ диамант на челото й, от който се изливаха необичайно пъстри цветове.
След това вдясно от Четиринадесетата дъщеря се въплъти друга фигура. Неестествено висока, облечена в черно, намек за ризница под наметалото. Качулката бе смъкната и се виждаше мършаво демонско лице. От долната челюст израстваха тъмни бивни като извити ножове. Дупките на очите на съществото бяха тъмни. „Проклет Джагът. Което ме кара да се питам колко точно ужасии от детството ми са реални?“
Джагътът сякаш огледа дълго Абрастал, а след това главата му се обърна и Спакс усети, че е зяпнал в безжизнените дупки. Изсъхналите устни помръднаха и привидението проговори.
— Баргаст. — Изрече го като оскърбление.
— Аз съм гилк — отвърна Спакс. — Имаме много врагове и всички се страхуват от нас. Можеш да станеш един от тях, Джагът.
— Майко — каза дъщерята. — Виждам, че си добре.
Абрастал наклони бокала си. Изсипа се твърда буца вино.
— Наистина ли беше нужно това? Замръзнах на стола си.
— Омтоуз Феллак, майко — древният крал на Крепостта се е върнал. Стои до мен.
— Той е мъртъв.
Джагътът отново се обърна към кралицата.
— Чувал съм по-добри обиди от паленцата си, смъртна. — После посочи Спакс. — Като стана дума за палета, какво смяташ да правиш с твоето?
— Предпазна мярка. — Абрастал сви рамене.
Другата жена, непознатата за Спакс, заговори:
— Ваше величество, преди няколко дни този Джагът отхапа лицето на Форкрул Ассаил. — Отстъпи назад и огледа баргаста. — Не размахвай тези ножове, воине — ще се строшат.