— Майко — каза Фелаш, — намерихме нов съюзник в нашите… начинания. Кралят на Крепостта на Лед вече стои на наша страна.
— Защо?
— Мисля, че не харесват Форкрул Ассаил, ваше величество — каза другата жена.
— Ти трябва да си капитан Шурк Елале. Чувала съм интересни неща за теб, но това ще трябва да изчака за друг път. Четиринадесета дъщеря, отново ли сте по морето?
— Да. На кораба „Смърт“. Мислиш, че на теб ти е студено? — Едната й ръка изпърха. — Ние сме на по-малко от две седмици от Зъбите.
— А флотата на перишите?
Фелаш поклати глава.
— Никаква следа. Трябва да допуснем, че сме пристигнали — дали още има блокада… — Сви рамене. — Майко, внимавайте. Форкрул Ассаил знаят, че идваме — всички ние. Знаят го.
— Можем ли да поддържаме тази линия за връзка?
— Не за много дълго — отвърна Фелаш. — Щом се доближим до владението на Ассаил, тяхната Крепост ще надделее.
— Дори срещу краля на Крепостта Лед? — изсумтя Спакс. — О, колко жалко.
Джагътът отново го изгледа.
— Когато Драконъс стъпи на този свят, пропусна да настъпи неколцина от расата ти. Станал е немарлив в старостта си. Следващия път щом се срещнем двамата, баргаст, ще си поговорим по въпроса.
— Имаш ли си име, Джагът? — попита Спакс. — Искам да знам кого да кълна. Искам името на тази жалка гниеща леш, която гледам сега.
Устата се разтвори отново.
— Не можеш ли да се досетиш, баргаст? Докато клечиш и трепериш в дъха ми?
— Майко — каза Фелаш, — сигурна ли си, че искаш да продължиш с това? Срещу силите, които се събират сега, ние сме нищо.
— Мисля — каза Абрастал, — че е дошло време да сме по-откровени за нашите съюзници тук в Пустинните земи. Изглежда, сме спечелили на своя страна сила от, мм, гущери. Големи, могъщи, добре въоръжени. Наричат се К’Чаин Че’Малле и ги командват двама малазанци…
Млъкна, защото джагътът се разсмя.
Звукът стигна до костите на Спакс и те задрънчаха като ледени висулки. Очите му, впити в джагъта, изведнъж се разшириха. „Неговият дъх? Но как… Не. Да, виж това наметало, гуглата.“ Той се изправи и изду гръд.
— Никога не съм се страхувал от теб.
Качулатия спря да се смее и го изгледа.
— Разбира се, че не си, Боен главатар Спакс. Но пък след като вече ме позна, страхът е неуместен, нали?
— Особено след като вече си мъртъв!
Дълъг кокалест пръст се вдигна и се размаха към Бойния главатар.
— А, но как би могъл да знаеш? Представи си, че умираш, а след това усещаш как се питаш: „Сега какво?“ В деня, в който се озовеш от грешната страна на смъртта, Спакс, ела ме намери и в горчивата истина на равните с теб ще обсъдим истинския страх. — Качулатия се разсмя отново.
Малко след това трите привидения изчезнаха. Убийственият студ остана и в стаята се завихриха облаци мъгла. Коравият поглед на кралица Абрастал се впи в Спакс.
— За какво беше всичко това, Боен главатар?
Той се намръщи.
— Нито за миг не се съмнявам в твърдението на капитана. Отхапал лице на Ассаил, а? Изненадан съм, че не е била цялата проклета глава. — Спакс потисна поредния трепет. — Твърде много мечове са в огъня, Огнекоса. Лошо.
— Други идеи?
— Повече, отколкото смея да изброя. — Дъхът изригна студен от ноздрите му. — Време е да предложа съвет, все едно дали го харесваш, или не. Знам, че си се обрекла на този риск и че каквото и да кажа, няма да те разубеди — предстои ни да воюваме срещу Форкрул Ассаил. — Изгледа я с присвити очи. — Искала си това от дълго време. Виждам истината. Но чуй, има времена, когато един избран курс започва сам да набира сила. Инерция, която ни помита всички по пътя си. Огнекоса, тази река, на която сме, изглежда съвсем спокойна. Засега. Но течението се усилва и усилва и скоро ще е твърде късно дори да потърсим спасителния бряг.
— Чудесно слово, Спакс. Бойният главатар на гилките съветва за предпазливост. Отбелязваме го. — Изправи се рязко. — Моята Четиринадесета дъщеря не е от тези, които можеш да въргаляш зад багажната палатка. Като оставим това, не мисля, че тя е поканила онзи немрящ Джагът в съюза ни — по-скоро подозирам, че е нямала какво да каже по въпроса.
— И течението става неудържимо.
Тя го изгледа.
— Иди до ледерийския лагер. Уведоми принц Брис за този обрат на събитията.
— Сега ли?
— Сега.
— А перишите?
Кралицата се намръщи, след това поклати глава.
— Няма да наредя един от малкото ни здрави коне да тича до смърт само за да отнесе вестта на Сивите шлемове. Не знам какво се опитват да докажат с тази бясна скорост…
— Аз знам.
— Нима? Много добре, Спакс, да го чуем.
— Опитват се да ни направят незначителни, Огнекоса. Теб, Брис, и особено К’Чаин Че’Малле.