— Искат славата за себе си?
— Щит-наковалня Танакалаян. — Изсумтя отвратено. — Той е млад и има твърде много да доказва. Но не това ме притеснява, ваше величество. Вече не вярвам на мотивите му — не бих могъл да твърдя, че целта, към която се стреми, изобщо е свързана с целта на адюнктата. Тези Сиви шлемове, те са аватарите на войната, но служат не на войната между хората, а на войната на природата срещу хората.
— Значи е по-голям глупак, отколкото изобщо можем да си представим — каза Абрастал. — Той не може да спечели тази война. Природата не може да спечели — никога не е печелила.
Спакс помълча за миг, а след това каза тихо:
— Убеден съм, че е обратното, ваше величество. Това е война, която ние не можем да спечелим. Всички наши победи са временни — не, илюзорни. Накрая губим, защото дори печелейки все пак губим.
Абрастал излезе. Спакс повдигна вежди и я последва.
Навън, под огряното в зелено нощно небе, покрай двамата стражи.
Тя тръгна през централния кръг между офицерските палатки, после покрай кухненските биваци, ямите за смет, редиците нужници. „Като обелване на подредената фасада, вече надолу сред мръсната смет, която оставяме. Ах, Огнекоса, не съм толкова сляп да пропусна смисъла на тази разходка.“
Заведе го извън североизточните постове и спря. За да стигне Спакс до лагера на ледериите, трябваше само да продължи на север и леко да възвие на запад. Виждаше мъждукащата светлина от позицията на принца.
Абрастал се обърна на изток, където точно зад ивицата бяла кост на Стъклената пустиня имаше море от ярки блещукащи звезди, окъпани в нефритена светлина.
— Пустинните земи — промълви тя.
— Ваше величество?
— Кой спечели тук, Спакс?
— Както виждаме, никой.
— А в Стъклената пустиня?
Той примижа.
— Ранява окото, Огнекоса. Кръв е пролята там, мисля. Безсмъртна кръв.
— Би ли приписал това престъпление на хората?
Той изсумтя.
— Ето, че цепите косъма на две, ваше величество. Врагът на природата е своенравният ум, защото от това своенравие идва арогантността…
— И презрението. Боен главатар, в такъв случай, изглежда, ще се изправим пред ужасен избор. Заслужава ли да бъдем спасени? Ти? Аз? Моите деца? Народът ми?
— Да не би решимостта ви вече да е разколебана?
Тя се обърна към него.
— А твоята?
Спакс зачеса брадата си с две ръце.
— Всичко онова, което каза Кругава, когато я изгониха. Премислял съм го много пъти. — Намръщи се. — Изглежда, че дори и Спакс от гилките може да ревизира възгледите си. Време на чудеса, явно. Мисля, че ще предпочета да го видя ето така: щом природата трябва да спечели накрая, то нека смъртта на нашия вид да е сладка и бавна. Толкова сладка и толкова бавна, че дори да не го забележим. Нека изчезнем и се стопим в своята тирания, от свят до континент, от континент до страна, от страна до град, от град до квартал, до дом, до земята под краката ни, и най-сетне до безсмислените триумфи в черепите на всеки от нас.
— Това не са думи на воин.
Тонът й беше рязък. Той кимна в тъмното.
— Ако е истина и Сивите шлемове се стремят да бъдат мечовете на възмездието на природата, то Щит-наковалня не е разбрал. Откога природата се интересува от възмездие? Огледайте наоколо. — Спакс махна с ръка. — Тревата израства отново там, където може. Птиците свиват гнездо, където могат. Почвата диша, когато може. Тя просто продължава, ваше величество, по единствения начин, който познава — с това, което е останало.
— Също като нас — промълви тя.
— Може би точно това Кругава можа да види ясно, а Танакалаян не може. Когато воюваме срещу природата, ние воюваме срещу себе си. Няма разлика, никаква разделителна линия, никакъв враг. Ние поглъщаме всичко в страст към самоунищожение. Сякаш това е единственият дар на разума.
— Единственото проклятие, имаш предвид.
Той сви рамене.
— Предполагам, че има дар в това да можеш да видиш какво правим дори докато го правим. И с виждането стигаме до разбиране.
— Знание, което избираме да не използваме, Спакс.
— Нямам отговор на това, Огнекоса. Пред нашето бездействие съм безпомощен като всеки друг. Но е възможно всички да се чувстваме така. Колкото и да сме умни поотделно, заедно ставаме глупави, изумително глупави. — Отново сви рамене. — Дори боговете не могат да ни намерят изход през това. А и да го бяха намерили, нямаше да ги слушаме, нали?
— Виждам лицето й, Спакс.
„Лицето й. Да.“
— Не е кой знае какво лице, нали? Толкова простовато, така… безжизнено.
Абрастал потрепери.
— Намери друга дума, моля те.