— Студено тогава. Но тя не полага никакво усилие, нали? Нищо величествено в облеклото й. Нито един накит. Никаква боя на лицето й, или на устните й, а косата й — толкова къса, толкова… ах, ваше величество, защо това изобщо ме безпокои? Но ме безпокои и не знам защо.
— Нищо… величествено — повтори замислено Абрастал. — Ако това, което казваш, е истина — и да, и на мен така ми се струва, — тогава защо щом я погледна виждам… нещо…
„Което не видях преди. Или което не разбрах. Все израства в ума ми, тази адюнкта Тавори.“
— Благородно.
Тя ахна.
— Да!
— Тя не воюва срещу природата, нали?
— Толкова ли е просто? Това ли е всичко?
Спакс поклати глава.
— Ваше величество, казвате, че непрекъснато виждате лицето й. Същото е и с мен. Обсебен съм и не знам защо. Рее се зад очите ми и се взирам в него отново и отново, сякаш очаквам. Очаквам да видя изражението, което ще придобие, онова единствено изражение на истината. Идва. Знам го и затова я гледам, и не мога да престана да я гледам.
— Тя смути всички ни — каза Абрастал. — Не допусках, че мога да се чувствам толкова обезпокоена, Спакс. Не е в нрава ми. Като някой древен пророк, тя всъщност ни отведе в пустошта.
— Докато ни доведе до дома.
Абрастал се обърна и пристъпи към него, с блеснали очи.
— А ще го направи ли?
— В онова благородство, Огнекоса — отвърна той шепнешком, — намирам вяра. — „Срещу отчаянието. Като Кругава. И в малката длан на адюнктата, като зрънце, чакащо да бъде посято, има състрадание.“
Видя как се разшириха очите й, а след това ръката й бе зад главата му и тя го притегли към себе си. Една силна целувка и го избута назад.
— Става студено — каза и тръгна към лагера. През рамо добави: — Би трябвало да можеш да стигнеш до лагера на ледериите преди разсъмване.
Спакс зяпна след нея. „Добре, изглежда, ще го направим в края на краищата. Качулатия, богът на смъртта, стоеше пред мен и говореше за страх. За страха на мъртвите. Но ако мъртвите познават страха, каква надежда имаме ние?“
„Тавори, бог ли стои в твоята сянка? Готов да ни предложи дар заради жертвата, която ще направим? Това ли е твоята тайна, нещото, което отнема целия ти страх? Моля те, наведи се и ми я прошепни.“
Но онова лице, там зад очите му, беше далечно като самата луна. И ако боговете дойдеха накрая да се струпат около нея, щяха ли и те да гледат в почуда крехката магия в шепата й? Щеше ли да ги изплаши?
„След като толкова плаши всички нас?“
Погледна нагоре към мъртвите звезди, поднесени като свещен дар от Стъклената пустиня. „Тавори, блестиш ли вече ярко сред тях, само още една от падналите?“ И щеше ли да дойде време, когато костите й щяха да допълзят до този бряг, за да се съберат с другите? Спакс, Бойният главатар на гилките на Баргаст, потръпна като дете, оставено голо в нощта, и се отправи към лагера на ледериите.
Винаги беше смятала идеята за самонаказание за жалко самоизвинение и онези, които бяха тръгнали в тази посока, избирайки самотата и самоотричането в някоя далечна пещера или схлупена колиба, не бяха за нея нищо повече от страхливци. Етиката на света принадлежеше на обществото, на тази отчаяна вихрушка от отношения и връзки, където логичният аргумент и страстните чувства водят вечна война.
Но ето, че сега седеше сама под огряното в зелено небе, единствено с дремещия кон за компания, и всичките й лични аргументи бавно заглъхваха, все едно че преминаваше от едно помещение в друго, оставяйки все по-далече зад себе си някаква величествена зала, в която ехти буйният спор. Раздразнението, признак на безсилие, най-после си бе отишло и в тишината напред тя усещаше благодатта на мира.
Изсумтя. Може би всички онези отшелници и аскети бяха по-мъдри, отколкото подозираше. Танакалаян сега стоеше на нейното място, начело на Сивите шлемове, и щеше да ги отведе накъдето пожелае. Беше заварена неподготвена от логиката на аргумента му и като вълк, хванат натясно от хрътки, се оказа съкрушена.
Противоречие. В света на рационалното тази дума бе унищожително обвинение. Доказателство за дефектна логика. Да го разкриеш в позицията на противника бе равносилно на смъртоносен удар и тя си спомни победоносния блясък в очите му в мига, в който удари. Но, чудеше се сега, къде бе престъплението в това най-човешко качество: да носиш в сърцето си противоречие, да го оставиш непредизвикано, неподвластно на примирението. Всъщност да бъдеш две личности едновременно, като всяка е вярна на себе си и не отрича присъствието на другата? Що за необятни закони на космологията бяха нарушени от този човешки талант? Самата вселена ли се беше разцепила? Реалността ли бе объркала пътя си?