Извърна лице към Стъклената пустиня. „Ще ида при нея. Ще я предупредя.“
„И ще стоя до нея до самия край.“
Всякакво съмнение изчезна и тя стана и взе оръжията си. „Виждаш ли колко чист е станал ледът, Рун’Турвиан? Мога да видя дебелината му. По това цяла армия би могла да премине без страх.“
Кругава вдиша дълбоко студения нощен въздух и се обърна към коня си.
— Ах, приятелю, още едно нещо остана да те попитам…
Ве’Гат стояха отпуснали глави, сякаш съзерцаваха безжизнената земя в краката си, но Геслер знаеше, че просто спят така — или по-скоро почиват, защото, доколкото можеше да прецени, огромните воини влечуги никога не затваряха очи. „Като да командваш десет хиляди хрътки. Но тия са по-умни от хрътки, което го прави още по-лошо.“ Крилата на Ловците К’елл оставаха много извън лагера, като че ли неуязвими за трудностите с храна, вода и почивка — издръжливостта им го караше да се чувства мек. „Но не толкова мек като Сторми. Чуй как хърка кучият му син — сигурно могат да го чуят чак в ледерийския лагер.“
Знаеше, че трябва да спи, но го бяха споходили лоши сънища. Неприятни. Достатъчно притеснителни, за да го изкарат от кожените завивки, макар утрото все още да беше на две камбани време. Сега стоеше и гледаше струпаните легиони на Ве’Гат. Бяха спрели в строй, като унили статуи, сиви като потъмняло желязо под зловещото нощно небе.
Беше паднал сломен на колене сред безброй разкъсани тела. Кръвта се беше просмукала през гамашите му и вече засъхваше по кожата на коленете и прасците му. Някъде извираше огън от самата скала и към небето се къдреха облаци смъртоносни газове… а в онова небе, щом се взря нагоре, видя… нещо. Облаци? Не можеше да е сигурен, но имаше нещо чудовищно в тях, нещо, което разкъсваше гърдите му като нокти. Беше зърнал движение, все едно самото небе дишаше. „Портал? Би могло. Но никой портал не би могъл да е толкова голям. Обхващаше цялото небе. И защо имах чувството, че аз съм виновен за това?“
Можеше да е изкрещял в този момент. Достатъчно, за да се събуди. Беше останал да лежи под кожите плувнал в пот и разтреперан. Близките редици на Ве’Гат се раздвижиха — миризмите на злочестината му бяха разбудили спящите К’Чаин Че’Малле.
Армия, спряла на лагер без кухненски огньове, без палатки, без въжените заграждения за животни или тълпата цивилни. Не изглеждаше правилно. Всъщност изглеждаше нереално.
Уикският браничар, Бент, ги беше намерил. Смазана муцуна, едното око размътено, лъсналите натрошени зъби — никога не беше виждал толкова много рани по едно животно. Но щом звярът се приближи, Геслер си спомни един късен следобед на пътя за Ейрън.
„Търсехме оцелели. И каква жалка гледка беше това — две проклети кучета. Сред толкова трупове, споменът ме гложди до ден-днешен. Две проклети кучета.“
„А после онзи Трелл, там на фургона.“
„Всички ние на долницата, аз, Сторми, Трут и онзи Трелл. Искахме две издъхващи животни да се съживят. Трут — той плачеше, но ние знаехме за какво е всичко. Знаехме го, защото го изпитвахме. Толкова много ни бяха отнети този ден. Колтейн. Бълт. Лъл.“
„Дюйкър… богове, когато го намерихме разпънат така, в края на пътя, закован на последното ужасно дърво… не, не можехме да кажем на Трут за това. Затаихме го от него, аз и Сторми — но онзи Трелл ни разбра. И толкова по-добре, че си замълча.“
„Спасихме живота на две тъпи кучета и това бе като ново разсъмване.“
Погледна Бент в краката си.
— Помниш ли онзи ден, грозен кошмар такъв?
Широката глава се вдигна, движението изпъна разкъсаните устни от кривите зъби, изкълчената челюст, която трябваше уж да придава комичен вид на животното, но вместо това късаше сърцето. „Всичко, което направи в наше име. Толкова верен и храбър. И въпреки това не успя да ги защитиш. Щеше ли да си по-щастлив, ако те бяхме оставили да умреш? Да освободиш духа си да тича с онези, които обичаш?“
„Наранихме ли те в онзи ден? Аз и Сторми, Трут и онзи Трелл?“
— Чувам те — прошепна той, докато гледаше кучето. — Как тръпнеш, когато станеш след поредната нощ върху студената земя. Виждам как накуцваш в края на деня, Бент. — „Ти и аз, двамата се прекършваме. Това пътуване ще бъде нашият край, нали? Ти и аз, Бент. Краят ни.“ — Ще взема страната ти, когато дойде времето. Всъщност ще умра за теб, куче. Това е най-малкото, което мога да направя.
Обещанието звучеше глупаво и той се огледа да се увери, че няма кой да чуе. Единственият друг наблизо бе другото куче, Роуч, което ровеше бясно в някаква миша дупка. Геслер въздъхна. „Но кой казва, че животът ми струва повече от този на кучето? Или че неговият живот струва по-малко от моя? Кой стои и мери тези неща? Боговете? Ха! Добре. Не. Ние, и това е най-жалката шега от всички.“