Сакатият бог

— Какво мислиш за ледерийския принц, Смъртен меч?

— Него го харесвам. Араникт също. Стабилни хора са тия двамата. Според това, което чух в Ледер, преди брат му да вземе трона Брис е бил нещо като лична охрана на ледерийския император. Ненадминат с меча. Това ми казва повече за него, отколкото си мислиш.

— В какъв смисъл?

— Всеки, който е усвоил едно оръжие — овладял го е истински, — е смирен човек. Нещо повече, знам как разсъждава и отчасти какво вижда. Как работи мозъкът му. И изглежда това, че е станал принц, изобщо не го е променило. Тъй че, Калит, за ледериите не се безпокой. Дойде ли денят, те ще са там.

— Остава само Болкандо…

— Мисля, че тя отстъпва пред Брис. Не го иска, но просто е така. Освен това има червена коса — добави той.

Калит се намръщи.

— Не разбирам.

— Двамата със Сторми сме фаларийци. Много червенокоси хора има във Фалар. Тъй че ще ти кажа каква е Абрастал. Убийствен нрав, като нажежено желязо, но майчинството я е научило на мъдростта да разбира какво е под нейна власт и какво — не. Не й харесва, но го търпи. Обича секса също, но е склонна към ревност — и цялото това вилнеене е само за показ. Вътрешно просто търси мъж като мен.

Тя ахна.

— Но тя е омъжена! И то за крал!

Геслер се ухили.

— Само исках да видя дали още слушаш, дестраянт. Видях, че вниманието ти се разсея.

— Един Ловец ме намери — ти си затворил сетивата си, а Сторми спи. Видян е ездач. Идва откъм лагера на перишите и навлиза в Стъклената пустиня.

— Повече подробности?

— Можеш да видиш каквото видя Ловеца, Смъртен меч.

— Вярно, че мога, нали? — Съсредоточи се за миг, след което изруга тихо. — Кругава.

— Къде…

— При адюнктата, обзалагам се. Но изобщо няма да стигне.

— Какво да направим?

Геслер се почеса по брадичката, след което се обърна.

— Сторми! Събуди се, дебел брадат вол такъв!

Пета книга Ръка над съдбите

Имах видения за бъдещето и всяко от тях свършва на едно и също място. Не ме питайте какво означава това. Вече знам. Това е проблемът с виденията за бъдещето.

Император Келанвед

14.

Къде е смисълът във този поход крак след крак?
Защо земята трябва да пълзи така под нас по пътя ни?
За да ни върне само там, отгдето тръгнахме в началото,
и да намерим чуждо мястото, забравено и непознато?
Кой тази просека проправи и колко трябва да се уморя,
преди като сълзи да стане мек дъждът по челото?
Додето долината се превърне във река със цвят на пясък
и дървеса с листаци прашни увенчаят небесата?
И колко трябва да се умориш, докато дрънкаш със веригите,
удавен в смисъла на мрачното знамение?
Ако споделяш моето мъчение
във този поход крак след крак,
то знай, това е моето проклятие, страстта жестока
на отказа от връщане назад.
А щом кръвта ни смеси се в прогизналата сива пръст
и щом лицата замъглят се пред очите в най-сетния от дните,
ще се обърнем, за да видим просеката, що проправихме с годините,
и ще ридаем безутешни за неща, останали невидими,
защото туй е легионът на живота от истина тъй чужда и неведома,
така невъзвратима, че не знаем
какво ще преживеем, докато свърши пътят.
Красив мой легион, край пътя остави ме да отдъхна,
докато продължава маршът ти към слънцето кръжащо
където сенките чертаят вечен ден.
И струпай камъни във знак оттук че минах,
не казвай нищичко за мен,
не казвай нищо:
безлико е пълчището, безлико трябва да остане,
безлико колкото небето.

Вопълът на черепа

Аномандарис

Фишер кел Тат

Бели като кост, пеперудите пърхаха на огромен облак. Жужащият рояк затулваше слънцето с благословения дар на сянката, преди да се разпадне отново, доказвайки че всеки дар таи проклятия и че благословението може да отмине с едно мигване на окото.

Око гъмжащо от мухи. Бадале можеше да ги усети и дори да ги види, струпани в ъгълчетата. Можеше да ги усети как пият сълзите й. Не я дразнеше жаждата им, а трескавото им пълзене и бръмчене носеше прохлада по опърлените й страни. Онези, които налитаха в устата й, изяждаше, когато можеше, бяха горчиви, като ги схрускаше, а крилцата бяха като люспи суха кожа и беше почти невъзможно да ги глътне.

Откакто Елитрите си бяха отишли, останаха само пеперудите и мухите, а в тези две последни сили имаше нещо чисто. Едната бяла, другата черна. Само крайностите оставаха: от неподатливата земя долу до празното небе горе. От тласкането на живота до тегленето на смъртта. От затаения в гърдите дъх до последния, напуснал паднало дете.