Мухите се хранеха от живите, но пеперудите чакаха мъртвите. Нищо не беше останало между едното и другото. Нищо освен това ходене, раздраните стъпала и петната, които оставяха след себе си, падащите телца и газенето през тях.
В главата си Бадале пееше. Усещаше присъствието на други — не тези напред или зад нея, а призрачни неща. Невидими очи и забулени мисли. Нетърпение, неистово желание да се съди. Сякаш самото съществуване на Змията бе оскърбление. И трябва да бъде пренебрегнато. Отречено. Да се избяга от него.
Но тя нямаше да позволи на никого да избяга. Не бяха длъжни да харесват това, което виждаха. Изобщо не бяха длъжни да харесват нея. Нито Рут или Хелд, или Садик, или когото и да е от останалите едва хиляда все още живи. Можеха да се надсмиват на мислите й, на поезията, която намираше в самото ядро на страданието, все едно че няма никакъв смисъл за тях, никаква стойност. Никаква истина. Можеха да правят всичко това. Все пак нямаше да им позволи да избягат.
„Аз съм най-истинското нещо, което сте виждали някога. Едно умиращо дете, изоставено от света. И казвам това: Няма нищо по-истинско. Нищо.“
„Бягайте от мен колкото искате. Обещавам, че ще ви терзая. Това вече е единствената ми цел, единственото, което ми е останало. Аз съм оживяла история, която не се крепи на нищо друго освен на вярата. Аз съм всичко, за което не искате да мислите, с пълния корем и с утолената жажда там, сред всичките ваши удобства, обкръжени от лица, които познавате и обичате.“
„Но чуйте ме. Чуйте моето предупреждение. Историята има нокти.“
Садик все още носеше съкровището си. Влачеше го след себе си. В торба, скърпена от дрехи, които вече не трябваха на никого. Драгоценното му имане. Неговите… неща. Какво искаше да прави с тях? Какъв смисъл се криеше в тази торба? Всички онези глупави късчета, лъсканите камъчета, парчетата дърво. И как при всяко мръкване, когато не можеха повече да вървят, ги изваждаше всички, за да ги гледа — защо я плашеше това?
Понякога той заплакваше, без никаква причина. И стискаше юмручета, сякаш искаше да натроши всичките си дрънкулки на прах, и тогава тя разбираше, че Садик също не знае какво означават те. Но нямаше да ги остави. Тази торба щеше да е неговата смърт.
Представяше си мига, в който той щеше да падне. Момчето, което бе готова да превърне в свой брат. На колене, ръцете му скрити в ръкавите, пада напред така, че лицето му се забива в земята. Ще се опита да се вдигне отново, но няма да може. А мухите ще го връхлетят, докато вече не може да се вижда — само кипяща лъскава чернилка. На мястото на Садик.
Ще изядат последния му дъх. Ще изпият последните сълзи от очите, които сега гледаха. Ще нахлуят в отворената му уста, за да я направят суха като пещера, дупка на паяк. А после роякът ще изригне и ще отлети, за да потърси още от сладката вода на живота. И ще се спуснат пеперудите. За да изядат кожата му. И онова, което ще остане — с торбата си, — няма вече да е Садик.
„Садик ще си е отишъл. Щастлив Садик. Блажен Садик, зареян призрак, гледащ отгоре торбичката си. Ще имам думи за него, за неговото заминаване. Ще стоя над него, взряна във всички пърхащи крилца, досущ като листа, и ще се опитам още веднъж да проумея смисъла на тази торба, торбата, която го уби.“
„И няма да мога. Думите ми ще се окажат малко. Слаби. Песен на незнаещата. Единственото, което имам за своя брат Садик.“
„Когато дойде това време, ще знам, че е време и аз да умра. Когато дойде това време, ще се предам.“
Тъй че пееше. Песен на знаещата. Най-силната песен от всички.
Беше им останал ден, най-много два.
„Това ли исках? Всяко пътуване трябва да свърши. Тук не е останало нищо освен краища. Никакви начала не са останали. Тук нямаме нещо освен нокти.“
— Бадале. — Думата бе тиха като смачкан плат и тя усети как забърса сетивата й.
— Рут.
— Не мога повече.
— Но ти си Рут. Главата на змията. И Хелд, която е езикът.
— Не. Не мога. Ослепял съм.
Тя се обърна и огледа старческото му лице.
— Подути са. Затворени са, Рут. Това е за да ги пази. Очите ти.
— Но не мога да виждам.
— Няма нищо за виждане, Рут.
— Но не мога да водя.
— За това няма по-добър от теб.
— Бадале…
— Дори камъните ги няма. Просто върви, Рут. Пътят е чист. Докъдето мога да видя, пътят е чист.
От устата му се изтръгна хлип. Мухите налетяха и той се преви, закашля и повърна. Залитна и тя го задържа да не падне. Рут се изправи и стисна здраво Хелд. Бадале чу тихия хленч и на двамата.
„Никаква вода. Това ни убива сега.“ Примижа и погледна назад. Садик не се виждаше никакъв — беше ли паднал вече? Ако беше, толкова по-добре, че не го беше видяла. Други лица, смътно познати, се взираха в нея и Рут и чакаха Змията да започне да пълзи отново. Стояха изгърбени на място и се олюляваха. Стояха с превити рамене и издути кореми, сякаш щяха всеки момент ще изтърсят бебе. Очите им бяха бездънни езера и мухите се събираха да пият от тях. Язви покриваха носовете, устите и ушите. Кожата на бузите бе пропукана и лъснала под ивиците полепнали мухи. Много бяха оплешивели, с окапали зъби и кървящи венци. И не само Рут беше сляп.