— Риад Елеис. Има един вид риба, живее в реки. Когато е малобройна — две или три риби, — е съвсем мирна. Но щом пасажът нарасне, щом се стигне до определен праг, тази риба полудява. Започва да разкъсва всичко. Могат да погълнат живота в една река на цяла левга дължина и се разбягват чак когато коремите им започнат да се пръскат.
— Какво общо има това? — Риад се извърна и го изгледа ядосано.
Тайст Андий въздъхна.
— Когато порталът на Старвалд Демелайн се отвори, Елейнт ще влязат през него на огромна чет. Повечето ще са млади, сами по себе си неголяма заплаха, но сред тях ще са и последните Древни. Гиганти с чудовищна мощ — но те са непълни. Ще дойдат, за да потърсят свои събратя. Риад, ако двамата с теб бяхме останали, за да се опитаме да се противопоставим на отварянето на онзи портал, щяхме да изгубим умовете си. Обладани от безумна страст, щяхме да се присъединим към Бурята на Елейнт. Щяхме да последваме Древните — никога ли не си се питал защо във всички селения освен в самия Старвалд Демелайн никога не можеш да намериш повече от пет или шест дракона на едно място? Дори това изисква владичеството на поне един Древен. Всъщност, за да са в безопасност, Елейнт обикновено пътуват по трима. — Силхас Руин се приближи, застана до Риад и се загледа навън. — Ние сме кръвта на хаоса, Риад Елеис, а когато твърде много от нас се съберат на едно място, кръвта завира.
— Значи Елейнт идват и няма кой да ги спре — прошепна Риад.
— Самата истина. Но ти си в безопасност.
— Аз? А ти?
Ръката на Силхас Руин се отпусна на дръжката на меча.
— Мисля, че вече трябва да те напусна. Не го замислях и не ме радва мисълта, че ще те изоставя…
— И всичко, което говорихме преди, беше лъжа — прекъсна го Риад. — Опасната ни мисия — всичко това е било лъжа.
— Баща ти разбра. Обещах му, че ще те спася, и го направих.
— Защо?
— Защото си достатъчно опасен сам, Риад. В една Буря… не, не бих рискувал това.
— Значи все пак възнамеряваш да се биеш с тях?
— Ще защитя свободата си, Риад…
— Какво те кара да мислиш, че ще успееш? След това, което каза за Древните…
— Защото съм от тях, Риад. Древен.
Риад зяпна високия белокож воин.
— Би ли могъл да ме принудиш, Силхас Руин?
— Нямам никакво желание дори да опитвам, Риад. Хаосът изкушава — усетил си го. И скоро може да видиш пълния израз на това проклятие. Но аз съм се научил да се противопоставям на изкушението. — Изведнъж се усмихна и добави с ирония: — Ние, Тайст Андий, имаме опит в самоотричането. В края на краищата сме имали много време да го усъвършенстваме.
Риад придърпа кожите около себе си. Дъхът му излизаше леден. Съсредоточи се за миг и в отговор пламъците в огнището зад него лумнаха. Блъвна вълна от зной.
Силхас хвърли поглед през рамо към внезапно забушувалия огнен ад.
— Наистина си син на майка си, Риад.
Той сви рамене.
— Омръзна ми студът. — После погледна Силхас накриво. — И тя ли беше Древен Елейнт?
— Първите няколко поколения соултейкън се числяха към Древните, да. Кръвта на Тиам бе най-чиста тогава, но тази чистота е мимолетна.
— Има ли други като теб, Силхас? В този свят?
— Древни ли? — Помълча за миг и кимна. — Няколко.
— Когато дойде Бурята, какво ще направят те?
— Не знам. Но всички ние, което не сме пленени в Старвалд Демелайн, притежаваме обща страст за независимост и свобода.
— Значи ще се борят? Като теб?
— Може би.
— Тогава защо аз не мога да се бия редом до теб?
— Ако се наложи да те защитя, докато защитавам себе си — вероятно ще се проваля и в двете.
— Но аз съм син на Менандори…
— При това могъщ, да, но ти липсва контрол. Един Древен ще те види — ще види всичко, което си — и ще те вземе, ще разкъса ума ти и ще пороби останалото.
— Ако ти беше направил същото — с мен, — представяш ли си колко могъщ щеше да си, Силхас?
— Вече знаеш защо драконите толкова често си изменят един на друг в разгара на битката. Страхът е това, което ни кара да поразяваме съюзниците си — преди те да могат да ни ударят. Дори и в Бурята Древните няма да се доверяват на никого от равните си и всеки ще притежава десетки по-низши роби, като защита срещу предателство.
— Изглежда ужасен живот.
— Не разбираш. Не е само това, че сме кръвта на хаоса, а че сме жадни да кипим. Елейнт се наслаждават на анархията, на това да събарят режими сред Кулите, с пълно избиване на победените и невинните. Да виждаме пожари на хоризонта, да виждаме как лешоядите енкар’ал се спускат над осеяна с трупове равнина — това зарежда сърцето ни и нищо друго.