— Избор ли? Освен да направите какво?
— По-добре това изобщо да не става, сър.
— Ще извикам капитана…
— Ако го направите, всичко ще излезе наяве. Сър, искате ли да тласнете теблорите към война? Искате ли да сринете новата си колония до основи? Искате ли да ви подгоним и да ви избием всички? Деца, майки, старите и мъдрите? Какво ще си помисли Първата империя за една замлъкнала колония? Ще прекосят ли океана, за да разследват? А следващия път, когато хората ви слязат на брега ни, ще ги срещнем ли не като приятели, а като врагове?
— Синко… погреби оръжието с мен. И бронята — моля те…
Младият кимна.
— Да, татко.
— Този път, когато умра, няма да се върна.
— Така е.
— Живей дълго, синко, колкото може по-дълго.
— Ще се опитам. Страж?
— Махайте се от очите ми, и двамата.
Нагоре по горската пътека. Далече от търговския пост, мястото, където теблорите идваха, за да предадат всичко, като се започне с достойнството. Държеше ръката на сина си и не поглеждаше назад.
— Няма къде да се пие в света на мъртвите.
— Съжалявам, татко…
— Аз не, синко. Аз — не.
Ублала се надигна рязко и изтри очите си.
— Те ме убиха! Отново!
Ралата до него се размърда, изви се, вдигна глава и го изгледа с размътени очи. След малко главата й отново се скри под кожите.
Ублала се огледа. Видя застаналия наблизо Драконъс, но вниманието на воина остана приковано в хоризонта на изток, където новородената светлина на слънцето бавно разкриваше камениста блещукаща пустиня. Великанът потърка сънено лицето си и се надигна.
— Гладен съм, Драконъс. Измръзнал към, стъпалата ме болят, имам мръсно под ноктите и някакви неща бъкат в косата ми. Но сексът беше чудесен.
Драконъс го погледна през рамо.
— Бях започнал да се съмнявам, че ще отстъпи, Тоблакай.
— Беше отегчена, разбираш ли. Скуката е добра причина, нали? Май е така. Ще го правя по-често вече, с жени, с които искам да правя секс.
Едната вежда се повдигна.
— Ще ги отегчаваш, докато ти отстъпят ли, Ублала?
— Да. Веднага щом си намеря други жени. Ще ги отегчавам, докато паднат. Онова, в което се превърна, дракон ли беше? Трудно се виждаше, целият беше един такъв мътен и черен като дим. Можеш ли да го правиш това винаги, когато си поискаш? Вие боговете сте добре май, като можете да правите такива неща. Ей, а този огън откъде се взе?
— По-добре започни да готвиш закуската, Ублала, много имаме да извървим днес. И ще е през лабиринт, защото тази пустиня отпред не ми харесва.
Ублала го засърбя и се почеса по темето.
— Щом можеш да летиш, защо просто не идеш където отиваш? Ние с жена ми можем да си намерим друго място, където да идем. И мога да си заровя боздугана и бронята. Ей тука. Не ги обичам. Не ми харесват сънищата, които ми дават…
— Наистина ще ви оставя, Ублала, но още не. Колкото до оръжията, боя се, че скоро ще ти потрябват. Ще трябва да ми се довериш за това, приятелю.
— Добре. Сега ще направя закуската — половин прасе ли е това? Къде е другата половина? Винаги се питам това, знаеш ли, когато съм на пазара и видя половин прасе. Къде е другата половина? Избягала ли е? Ха-ха… Ралата? Чу ли ме как се пошегувах? Ха-ха. Сякаш половин прасе може да бяга! Не, ще трябва да подскачат някак, нали? Скок-подскок.
Ралата изсумтя под завивките.
— Ублала.
— Да, Драконъс?
— Вярваш ли в справедливостта?
— Какво? Нещо лошо ли казах? Какво направих? Няма да се шегувам повече, обещавам.
— Нищо лошо не си направил. Разбираш ли когато нещо е нечестно?
Ублала се заозърта отчаяно.
— Не в този момент, приятелю. Искам да кажа, изобщо. Когато видиш, че нещо е несправедливо, нечестно, правиш ли нещо по въпроса? Или просто обръщаш гръб? Мисля, че знам отговора, но трябва да съм сигурен.
— Не обичам лоши неща, Драконъс — измърмори Ублала. — Опитвах се да го кажа на тоблакайските богове, когато излизаха от земята, но те не слушаха, тъй че с Лоста трябваше да ги убием.
Драконъс го изгледа продължително и рече:
— Мисля, че току-що направих нещо подобно. Не заравяй оръжията си, Ублала.
Беше излязъл от палатката си много преди смрачаване, за да тръгне по дължината на колоната сред неспокойните войници. Спяха лошо или изобщо не заспиваха и не един чифт зачервени сънени очи проследиха Рутан Гъд, докато вървеше към ариергарда. Жаждата завладяваше ума като напаст. Изтласкваше всички нормални мисли и изпъваше времето, докато го скъса. От всички мъчения, измислени за да прекършат хората, нищо не можеше да се сравни с жаждата.