— Не можем да хабим вода за коне!
— Не хабим, Юмрук.
— В смисъл?
— Конете получават водата, отредена за нас — каза Шелемаса. — А ние пием от конете.
Той се стъписа и я изгледа невярващо.
— Пиете пикнята им?
— Не, Юмрук, пием кръвта им.
— Богове на бездната! — „Не е чудно, че всички изглеждате полумъртви.“ Извърна очи. „Кажи истината, Блистиг. Само това ти остана.“ — Получихте си конния щурм, хундрили — каза й, загледан в минаващите покрай тях тежки — запътени в грешната посока. — Друг няма да има, тъй че какъв е смисълът?
Погледна я и видя, че е пребледняла. „Истината. Никой не е длъжен да я харесва.“
— Дошло е време за сурови думи — заговори той. — Вие сте свършили. Загубихте бойния си водач и вместо него си имате една старица, бременна при това. Воините, които са ви останали, не могат да подплашат и едно семейство берачи на малини. Адюнктата ви позволи да тръгнете с нея от жалост — не разбирате ли това?
— Стига — прекъсна го друг глас.
Обърна се, видя застаналата зад него Ханават и изръмжа:
— Радвам се, че чу всичко това. Трябваше да се каже. Избийте проклетите си коне. Безполезни са.
Тя го изгледа мрачно.
— Юмрук Блистиг, докато вие се криехте зад драгоценните стени на Ейрън, воините на Уик от Седма армия водиха битка в една долина и в тази битка предприеха щурм нагоре към вражеска стена. Спечелиха тази битка, когато изглеждаше, че ще я загубят. Но как? Ще ви кажа. Шаманите им бяха избрали един кон и със сълзи в очите се храниха с духа му, а когато свършиха, конят беше мъртъв. Но невъзможното бе постигнато, защото Колтейн не очакваше нищо по-малко от тях.
— Криел съм се зад шибаната стена, така ли? Аз бях гарнизонният командир! Къде другаде да бъда?
— Адюнктата ни помоли да опазим конете си и точно това ще направим, Юмрук, защото тя не очаква нищо по-малко от нас. Ако трябва да възразите, поднесете възраженията си на адюнктата. Колкото до вас, тъй като не сте Юмрукът, командващ хундрилите, заявявам ви, че повече не сте желан тук.
— Чудесно. Продължавайте тогава, задавете се с тази кръв. Дойдох от загриженост, а в отговор вие само ме оскърбявате.
— Знам причините, които се крият зад думите ви, Юмрук Блистиг — отвърна Ханават невъзмутимо.
Той срещна погледа й, без да трепне. Сви рамене и измърмори:
— Думи на курва.
После се обърна и си тръгна.
След като Юмрукът се отдалечи, Шелемаса издиша разтреперано и пристъпи към Ханават.
— Майко?
Тя поклати глава.
— Добре съм, Шелемаса. Жадната треска е поразила Юмрук Блистиг. Това е.
— Той каза, че сме свършили. Няма да бъда съжалявана! От никого! Хундрилите…
— Адюнктата вярва, че все още струваме нещо, аз също. Хайде да се погрижим за животните. Имаме ли достатъчно фураж?
Шелемаса се овладя и кимна.
— Дори повече, отколкото ни трябва.
— Добре. А водата?
Шелемаса потръпна.
Ханават въздъхна, изви гръб и простена.
— Твърде стара съм, за да мисля за нея като майка. И все пак го правя. Все още дишаме, Шелемаса. И все още можем да ходим. Засега би трябвало да е достатъчно.
Шелемаса пристъпи към нея — толкова близо, колкото можа да си позволи.
— Ти си родила деца. Любила си мъж…
— Много мъже, честно казано.
— Мислех, че един ден ще мога да кажа същото за себе си. Мислех, че ще мога да погледна назад, и да съм доволна.
— Не заслужаваш да умреш, Шелемаса. И няма да умреш. Ще направим каквото трябва. Ще преживеем това… — Замълча, а Шелемаса вдигна очи и видя, че се е загледала към лагера на хундрилите. Проследи погледа й.
Гал идваше, а до него стоеше Джастара, вдовицата на най-големия му син. Шелемаса пристъпи пред Ханават и изсъска:
— Боен водач, колко пъти още ще я нараняваш?
Воинът сякаш се бе състарил с десетина години, откакто го беше видяла за последен път, но това не охлади гнева й. А в нежеланието му да я погледне в очите видя само страх.
— Отиваме при синовете си тази нощ — отвърна той. — Кажи й това. Не исках да я нараня. Тази нощ или следващата. Скоро.
— Скоро — повтори мрачно Джастара. — И аз отново ще видя мъжа си. Ще вървя до него…
Лицето на Шелемаса се изкриви от отвращение.
— След като спа с баща му? Ще го направиш ли, Джастара? Тук ли е неговият дух? Вижда ли те? Знае ли какво си направила? И въпреки всичко си казваш, че ще вървиш отново до него — ти си луда! — Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя се обърна. — Ханават… не…
— Винаги бързаш да ме защитиш, Шелемаса, и за това съм ти благодарна. Но сега ще говоря с мъжа си.
Джастара бе отстъпила при думите на Шелемаса и след миг побягна назад през тълпата, която вече се беше струпала. Няколко старици се обърнаха да я ударят, когато профуча покрай тях, а десетина млади, струпани наблизо, се изсмяха, едно момиче посегна за камък…