Лостара изчака. Хенар не беше от приказливите — слава на Гуглата, — но когато заговореше, винаги имаше да каже нещо полезно.
— Закачулена, тя вървеше по затихналите улици, следвана от хиляди също толкова неми, надолу до брега. Заставаше точно до прибоя. Един послушник идваше до нея, понесъл фенер, и тя го взимаше в едната си ръка. И в мига, в който се пробудеше зората, хвърляше фенера във водата и светлината изгасваше.
— Любопитен ритуал. Слънцето вместо фенера значи. Звучи сякаш сте почитали по-скоро идването на деня, отколкото нещо друго.
— След това изваждаше церемониална кама и си прерязваше гърлото.
Потресена, Лостара Юил го погледна, но не намери какво да каже. Никаква реакция сякаш не бе възможна. След това я порази неочаквана мисъл.
— И ледериите разрешаваха този празник?
— Слизаха долу да гледат, пируваха на брега. — Хенар сви рамене. — За тях е било една досадна Висша жрица по-малко, предполагам.
Погледът й се върна към адюнктата. Тъкмо беше тръгнала. Загърната плътно, скрита от всичко зад нея под грубата качулка. Войниците поеха след нея и единственият звук, който идеше от тях, бе глухото дрънчене на бронята им и тропотът на ботушите им. Лостара Юил потрепери и се притисна до Хенар.
— Качулката — промълви Хенар. — Напомни ми за това, нищо повече.
Тя кимна. Но я плашеше мисълта, че историята се е върнала, за да ги терзае.
— Не мога да повярвам, че умрях заради това — рече Хедж. Искаше му се да се изплюе, но нямаше достатъчно слюнка в устата си, а и трябваше да е луд да хаби водата. Извърна се и погледна намръщено трите вола, теглещи впряга на Бейвдикт. — Имаш ли още от онова питие, дето им го даде? Изглеждат адски здрави, алхимик — няма да ни дойде зле по някоя глътка на всички.
— Едва ли, командире — отвърна Бейвдикт с ръка на теглича. — Мъртви са вече от три дни.
Хедж присви очи към най-близкото животно.
— Е, успя да ме впечатлиш. Признавам го. Впечатлен съм, а това не може да се каже често за стария Хедж.
— Из Ледерас — заговори Бейвдикт — се мотаят стотици хора, които всъщност са мъртви, и то от доста време. Некромантската алхимия е една от най-напредналите от „неудобните изкуства“ при ледериите. Всъщност от всички прокълнати еликсири, които съм продал, този, който постига вечна не-смърт, е може би най-популярният — доколкото нещо, което струва цял сандък злато, може да е популярно.
— Би ли могъл да направиш това за цяла армия?
Бейвдикт пребледня.
— К-командире, такива неща са, ъъ, изключително трудни за постигане. Приготвянето на една-единствена стъкленица-проклятие например включва месеци убийствен труд. Денатуриран хайвер на утуулу — основната съставка — късмет ще имаш, ако докараш три капки за нощ, а събирането му е ужасно рисковано, да не говорим колко е изтощително дори за човек уж толкова опитен като мен.
— Хайвер от улатуло, а? Не бях чувал за това. Все едно. Беше просто хрумване. Но имаш още от това, нали?
— Не, сър. Прецених, че Подпалвачите на мостове имат най-голяма нужда от мунициите в този впряг…
— Шшт! Не използвай тази дума, глупак!
— Съжалявам, сър. Може би трябва да измислим друг термин тогава — нещо по-невинно — и да си го използваме спокойно.
Хедж се почеса по четината.
— Добра идея. Какво ще кажеш за… котенца?
— Котенца ли, сър? Защо не? Е, значи впрягът ни с котенцата не е нещо, което може да се изостави, нали, сър? И трябва да ви кажа, цялата рота Мостоваци няма достатъчно сила да го тегли.
— Сериозно? Хм, и колко точно котенца си напъхал там?
— Суровите съставки, сър. Бутилки, бурета и стъкленици и… ъм, инсталации. Кондензатори, дестилатори. Хм, без две котки от противоположните полове, сър, правенето на котенца не е лесна работа.
Хедж го зяпна за миг, после кимна.
— Аха. Разбира се, алхимик. Точно така. — Погледна надясно към отделението морски пехотинци, които току-що се бяха изравнили с тях. Но вниманието им бе съсредоточено върху фургона с храна и вода, който пазеха, или поне Хедж предположи така, понеже държаха ръцете си на дръжките на мечовете и гледаха войнствено. — Ами, пази го тогава, Бейвдикт. Котенцата никога няма да са ни в повече, нали?
— Точно така, сър.
На шест крачки зад двамата мъже Ръмджъгс се наведе към Суитлард.
— Имах си котенце някога, знаеш ли.
Суитлард я погледна равнодушно.
— Блудния знае, ще вземеш пари от всеки, скъпа.
Перчеше се много, това го помня. И как ми прилошаваше, стомахът ми гореше, все едно че съм глътнал въглени всеки път, когато се върнеше вкъщи. Мама, тя беше птица всъщност, от тия, дето прехвърчат насам-натам, сякаш нито един клон не може да й даде мира, нито едно листо да й даде хубава сянка. А очите й скачаха към него и пак настрани. И с онзи единствен поглед разбираше дали иде нещо лошо.