„Братко. Можеш да убиваш вечно. Но ние не можем да издържим с теб. Никой не може.“
„Виждам края на това — когато ще стоиш сам и мъртвите ще бъдат твоята опора.“
Обърна се към жената.
— Трябва да си починеш. Отнеси на кралица Друкорлат тази вест. Кръвната стена е разбита. Лиосаните се оттеглиха. Половината от нас остават.
Жената зяпна. След това се огледа, сякаш едва сега осъзнала пълния мащаб на ужаса, който ги обкръжаваше, купищата трупове, целият бряг — грамада от сгърчени тела под прогизналите от кръв одеяла. Ян Товис видя как устата й прошепна: „Половината.“
— Щом предадеш вестта, отдъхни. Нахрани се.
Но жената клатеше глава.
— Ваше величество. Един брат ми остана. Не мога да остана в двореца — не мога да го оставя за толкова дълго. Съжалявам. Ще доставя съобщението ви и ще се върна веднага.
Ян Товис искаше да я сгълчи, но преглътна гнева си, защото бе не към тази жена, а към Йедан Дериг, причинил това на народа й.
— Къде е брат ти?
Жената посочи едно момче. Спеше сред група отдъхващи наблизо бойци шейки.
Гледката прониза Ян Товис така дълбоко, че тя едва успя да потисне хлипа си.
— Бъди с него тогава — ще намеря друг за съобщението.
— Ваше величество! Мога да…
Тя бутна меха в ръцете на жената.
— Когато се събуди, ще е жаден.
Видя обидата на лицето й, но не можеше да направи нищо, освен да й обърне гръб и отново да впие поглед в разлома. „Не ти провали мен — искаше й се да й каже. — Аз провалих теб.“ Но вече бе сама и беше късно.
„Братко, там долу ли си? Не мога да те видя. Стоиш ли отново изпълнен с триумф? Не мога да те видя.“
„Мога да видя само какво направи. Вчера. Преди хиляда години. Преди един дъх. Когато на Брега останат само призраци, те ще пеят в твоя възхвала. Ще те превърнат в легенда, която никой жив никога няма да чуе — богове, самото време сигурно гъмжи от такива легенди, завинаги изгубени и все пак нашепвани вечно от ветровете.“
„А ако точно това е истинската мярка за време? Всичко онова, което мъртвите са видели, всичко онова, за което само те могат да говорят, въпреки че никой смъртен живот никога няма да ги чуе? Всички онези истории, изгубени завинаги.“
„Чудно ли е изобщо, че не можем да проумеем отминалите векове? Че единственото, което можем да разберем, е вкопченото в собствения ни живот и онова, което чака на ръка разстояние? За всичко друго сме прокълнати със слепота и глухота.“
И тъй, понеже не знаеше какво друго да направи, Ян Товис се пресегна в ума си — към онзи миг от предния ден, или преди един дъх, или в самата зора на времето, когато видя брат си да повежда щурм срещу центъра на лиосаните. А мечът му Хуст зави жаден за смърт и с този глас призова дракон.
Тя стегна каишките на шлема си и извади меча си. При разлома лиосаните се изливаха като пяна от раната и Ян Товис видя, че нейните шейки се огъват. Навсякъде — освен в центъра, където брат й със сеч си пробиваше път напред, и всички врагове, отстъпващи в ужас пред него, се движеха два пъти по-бавно. Все едно сечеше тръстика, толкова съпротива му оказваха. А воините шейки го следваха и тя виждаше ясно как убийственият му гняв ги заразява, издига ги до състояние на неудържима бойна ярост.
На единия фланг две ледерийски роти натиснаха напред, за да подкрепят хората й, и тя видя как бойната линия се стегна, видя как запънаха крака в пясъка и задържаха.
Отправи се към другия фланг, почти тичаше. Малко по-бързо и щеше да събуди паника в тези, които я гледаха. Но колкото повече се забавеше, толкова по-близо щеше да е флангът до разпадане и толкова повече от народа й щяха да загинат под атаката на Лиосан. Сърцето й тътнеше.
Нахлу в гъстата гмеж и вече викаше, пробиваше си път напред. Бойците й я срещаха с подивели от страх погледи, очите им вече се впиваха в нея с надежда.
Но само надежда не стигаше. Имаха нужда от повече.
Вдигна меча си и се превърна в кралицата, тръгнала на бран. С развихрената в нея бойна страст, с тази единствена необходимост, трупана поколение след поколение, с този нектар на сила, надигащ се в нея и отнемащ думите в гласа й, оставяйки само свирепия крясък, който караше всички наоколо да потръпват и да зяпнат изумени.
Дълбоко в ума й капка хладно съзнание наблюдаваше сцената с иронична полуусмивка. „Чуваш ли ме, братко? Тук, вляво от теб? Кимаш ли доволен? Усещаш ли как посяга кръвта ми, за да се слее с твоята? Владетелите на шейките, които отново се сражават на Брега.“