„О, никога не сме били по-жалки, отколкото сме в този момент, Йедан. Жалки в ориста си, пленени в ролите си, в мястото си в нещата. Родени бяхме за тази сцена. Всякаква свобода беше лъжа. Ужасна, разбиваща сърцето лъжа.“
Враговете изведнъж изникнаха пред нея. Тя ги посрещна с усмивка, а след това мечът й засече.
Народът й от двете й страни стегна редиците и се понесе напред. Сражаваха се с кралицата си — не можеха да я оставят сама, не можеха да я напуснат, не и сега, и това, което завладя живота им в този миг, бе нещо буйно и огромно, пробуден настръхнал левиатан. Отвърнаха на удара, спряха настъпа на лиосаните и натиснаха напред.
От раната като кръв изригна светлина.
Йедан и неговият клин от бойци на шейките изчезнаха във връхлетялата вълна.
Видя как воините зад брат й полетяха назад и западаха като парцалени кукли, пометени от ураган. Оръжията изхвърчаха от ръцете им, шлемове се разлетяха, ръце и крака се мятаха безпомощно. Падаха в краката на събратята си, които държаха центъра на бойната линия, докато тя се огъваше пред фучащия вятър, изригнал от раната.
В свирепата буря Йедан изведнъж остана сам.
Кръвта се смрази в жилите на Ян Товис. „Дъх на дракон…“
В разлома надвисна огромна фигура, изпълни го, а след това от огнената светлина напред се изпъна глава на влечуго, с разтворени в яростен съсък челюсти. Спусна се надолу към брат й.
Ян изкрещя.
Чу как челюстите изтрещяха в земята като божий юмрук… и разбра, че Йедан вече го няма там. Собственият й глас вече цепеше въздуха и тя засече напред, едва виждаше тези, които посичаше.
Безумен смях… „Хуст! Оживял!“
Проби напред, олюля се и видя…
Драконовата глава се надигаше сред пръски прогизнал от кръв пясък, вратът се изви в дъга, челюстите отново се отвориха широко, а след това, сякаш отникъде, Йедан Дериг се озова точно под главата на огромното влечуго и размахваше смеещия се меч… и този смях се извиси в ликуващ крясък, щом острието на меча посече дълбоко в драконовата шия.
Все едно сечеше ствола на многовековно дърво. Сблъсъкът трябваше да е разбил костите на ръцете му. Мечът трябваше да е отскочил или изригнал в ръцете му, да се е пръснал на убийствени парчета.
Но тя видя как оръжието се вряза в огромния брониран врат. Видя как кръвта изригна и бликна на фонтан във въздуха.
Драконът — раменете му бяха заклещени в пролома — се разтърси от удара. Дългият врат изплющя нагоре, мъчеше се да се измъкне назад, и в зейналата в гърлото рана Ян Товис видя блясъка на кост. Йедан беше прорязал до прешлените.
Нов ликуващ крясък предвести втория му замах.
Драконовата глава и една ръка дължина от врата подскочиха настрани, зейналите челюсти се наклониха с муцуната надолу и се стовариха в брега в подигравателно подобие на първия удар. Главата се кривна и падна с разтърсващ тътен, очите зяпнаха невиждащи.
Безглавият врат се загърчи нагоре като гигантски сляп червей, забълва кръв и от всички страни на гърчещия се обезглавен звяр черни кристали изригнаха от мокрия пясък, сбраха се и се извисиха в искрящи стени… и от всеки труп, оплискан или погребан под кървавия порой, се надигнаха призрачни фигури, гърчещи се в кристалите, усти се отваряха и безмълвни писъци.
А Йедан стъпи върху тресящото се тяло и с две ръце заби меча Хуст дълбоко в гърдите на звяра.
Драконът сякаш изригна люспи и натрошена кост и докато Йедан залиташе под пороя, кръвта се отля от него като дъжд по масло.
„Хуст. Убиецо на дракони. Ти ще заслониш владелеца си, за да опазиш жива радостта си. Хуст, ужасният ти смях разкрива лудостта на твоя създател.“
Желанието на Йедан да запуши пролома с драконовия труп нямаше да се сбъдне — не и този път, — защото тя видя как изтеглят на тласъци огромния труп. „Още дракони зад този, струпани на портала.“
„Ще премине ли друг? За да го сполети съдбата на събрата му?“
„Не мисля.“
„Още не.“
„За дълго време.“
Лиосаните от тази страна на раната бяха мъртви, телата им — струпани на купчини. Нейните шейки стояха над куповете, затънали до колене, и тя видя потреса на лицата им. Всички бяха зяпнали Йедан Дериг. А той стоеше изправен пред раната — достатъчно близо, за да я прекрачи, ако пожелае, и да пренесе битката в света на врага. И за миг Ян си помисли, че би могъл да го стори — нищо не бе невъзможно за брат й. Но той се обърна и погледна сестра си в очите.
— Да беше коленичила…
— Няма време — отвърна тя и тръсна кръвта от меча си. — Видя го. Те знаят какво ще се опиташ да направиш, братко. Няма да го позволят.
— Значи трябва да направим така, че да нямат думата по въпроса.