— Бяха нетърпеливи — каза тя.
Той кимна и се обърна към бойците.
— Ще разчистят портала и ще се прегрупират. Капитани! Изтеглете частите си и се съберете в тила. Сигнал за сбор на ледериите. Шейки — вие устояхте. Защитихте Брега и го защитихте добре. — Прибра меча в ножницата и заглуши смразяващия му кикот. — Така ще отмерим последните си дни. Тук, на тази граница, начертана с костите на предците ни. И никой няма да ни помръдне. Шейки! Кажете ми кога се върнахте у дома. Кажете ми кога тази истина най-после ви намери. Вие сте у дома.
Думите му я ужасиха. Но още по-ужасяващ бе ревът, с който отвърна народът й.
Йедан сякаш се изненада. Извърна се към нея и тя видя истината в очите му.
„Братко, ти не го чувстваш. Не чувстваш, че си се върнал у дома. Не го чувстваш като тях!“
Нещо блесна в погледа му. Нещо лично, само между двамата, и то я разтърси така, както не беше я разтърсвало нищо друго. Копнеж, страх и отчаяние.
„О, Йедан. Не знаех. Не знаех.“
Кадагар Фант, Господарят на Светлината, стоеше треперещ пред трупа на Ипарт Ерюл. Беше третото му посещение в разпределителния район пред портала, третото му слизане от високата стена, за да застане пред обезглавения дракон, лежащ отстрани в края на ивицата натрошени черни кристали. Златните люспи бяха потъмнели, коремът се издуваше пълен с газове и в зейналата паст на отсечения врат пърхаха пеперуди, гъмжило от бели криле — сякаш цветя бяха изригнали от трупа в някакво безумно празненство.
Апарал Фордж беше извърнал очи от своя господар, все още не бе готов за него. Беше отпращал легион след легион през разлома и с нарастващо отчаяние беше гледал как всеки следващ отстъпва, разбит и окървавен. Стотици негови войници лежаха на подгизналите нарове под платнищата — чуваше виковете им сред дрънченето на оръжия, подготвяни за следващия щурм — а трижди повече отдъхваха във вечен покой в спретнати редове зад изкопите на резачите. Нямаше представа колко бяха изгубили отвъд разлома… хиляда? Повече? Врагът нямаше да се погрижи за ранените лиосани, а и защо да го прави? „Ние щяхме да избием ранените им също толкова бързо и щяхме да го наречем милост. Такава е механиката на войната. Дотук ни води логиката винаги.“
Високо горе кръжаха три дракона. Като подгонени в небето птици, отказваха да се спуснат долу и бяха останали там след смъртта на Ипарт. Апарал усещаше яростта им и нещо подобно на глад — сякаш някаква част от тях, нещо присъщо на влечугите и бездушно, искаше да се спусне и да се храни с вонящия труп. Останалите седем, превъплътили се от сутринта, бяха вдигнали тихомълком биваците си по могилите от двете страни на Великия булевард с поверените им легиони около тях. Елитите, истинските воини на Лиосан, все още не бяха извадили оръжия и все още не бяха настъпили към портала — чакаха заповедта на Кадагар.
Кога щеше да дойде тя? Кога господарят им щеше да реши, че е видял достатъчно от гражданите му да умират? Обикновени жители на града, предвождани от благородници, притиснати под отбраните рангове на соултейкън, войници само на думи — ах, как умираха!
При тази мисъл гневът закипя в него. „Но няма да погледна господаря си. Няма да го умолявам отново. Едва когато всички загинат ли ще се умилостиви? За кого тогава ще е тази победа?“ Но знаеше отговора на този въпрос.
Дори Кадагар Фант да останеше сам в края на всичко това. Дори да седеше в сумрака на празна тронна зала в празен дворец, в празен град, все пак щеше да го сметне за триумф. Завладяването на Карканас беше безсмислено. Важното за Господаря на Светлината бе пълното унищожение на тези, които му се противопоставяха.
„От двете страни на разлома.“
„Помниш ли, Кадагар, деня, в който чужденецът дойде в Саранас? Бяхме още деца тогава, все още приятели, все още отворени за възможности. Но дори ние двамата споделихме стъписването от дързостта му. Човек, висок почти колкото лиосан, носеше под опърпаното наметало метална ризница, която стигаше до глезените му, грозен меч, затегнат под лявата му мишница. Дълга сива коса, разчорлена брада, зацапана с цвета на ръжда под тънките устни. Беше се усмихвал — всички се съгласиха за това, от съгледвачите отвъд стените до стражите на Южната порта и тези по улиците, които се спираха да го погледат как крачи към цитаделата в центъра на Саранас…“
„И все още се усмихваше, когато влезе в тронната зала, а баща ти се наведе напред на Върховния трон и костенобялото дърво изскърца.“
„Харадегар — твоят чичо — бе този, който изръмжа и посегна за меча си. Твърде много наглост имаше в този чужденец. Твърде много презрение имаше в усмивката му.“
„Но твоят баща вдигна ръка, задържа своя Майстор оръжейник и заговори на чужденеца с тон, който никога дотогава не бяхме чували.“