— „Каллор, Върховни кралю, добре дошъл в Саранас, последния град на Тайст Лиосан. Аз съм Крин Не Фант, Защитник на Върховен дом Светлина…“
— „Синът на Серап?“
„Господарят потръпна и, Кадагар, видях срама в очите ти.“
— „Моята… баба, Върховни кралю. Не знаех…“
— „Не е имала причина да ти го каже, нали? — Каллор огледа залата. — Тя беше буквално затворничка тук — дори слугините й бяха прогонили. Пристигна като чужденка и като чужденка бяхте решили да я задържите. Чудно ли е изобщо, че избяга от тази воняща дупка?“
„Мечът на Харадегар изсъска от ножницата.“
„Каллор извърна глава към оръжейника и каквото и да видя Харадегар в очите на Върховния крал, то отне куража му — ох, беше срам след срам, Кадагар! Това ли бяха първите ти рани? Вече мисля, че са били те.“
„Върховният крал отново се обърна към Крин.“
— „Обещах й и затова съм тук. Крин Не Фант, твоята баба Серап, от кръвната линия на Исгин, е мъртва.“
„Крин бавно се отпусна на трона си, изглеждаше рухнал, съсипан в онази клетка от костено дърво.“
— „Какво… какво е станало?“
— „Какво е станало? — изсумтя Каллор. — Току-що ти казах. Тя умря. Това не е ли достатъчно?“
— „Не.“
„Върховният крал сви рамене.“
— „Отрова. От собствената й ръка. Намерих я на разсъмване, в първия ден на Сезона на мухите, студена и отпусната на трона, който направих за нея със собствените си ръце. Крин Не Фант, аз съм нейният убиец.“
„Помня тишината, която последва. Помня как пресъхна устата ми и как не можех да погледна наникъде освен към този ужасен мъж, който стоеше там без никакъв страх и в същото изричаше думи, подканящи към насилие.“
„Но Фант клатеше глава.“
— „Щом… Нали каза «от собствената й ръка»…“
„Усмивката стана злобна.“
— „Наистина ли вярвате, че самоубийството е дело само на този или тази, която взима ножа? На цялата тази отврат за егоизма и самоомразата? Лъжите, които си казваме, за да ни освободят от цялата вина, от всички роли, които сме изиграли в тази окаяна смърт? — Вдигна облечената си в плетена метална ръкавица ръка и изпъна пръст първо към Крин, а след това го развъртя към всички в тронната зала. — Всички вие изиграхте своята роля в нейната смърт. Вратите, които държахте заключени. Верните слуги и приятели, които й отнехте. Зле прикритият ви шепот зад гърба й или когато влизаше в някоя стая. Но не дойдох да търся мъст заради нея. Как бих могъл? Най-прясната кръв на вина е локвата, в която стоя сега. Не можах да я обичам достатъчно. Никога не мога да обичам достатъчно.“
— „Аз я убих. По една капка отрова всеки ден, за хиляда години… По нейно желание се връщам в Саранас. По нейно желание ви нося това. — И извади изпод сивото си наметало опърпана парцалена кукла. Захвърли я така, че се хлъзна по подиума.“
„А по това време вестта вече бе излязла навън и отсам вратите, на двайсет крачки зад Каллор вече стоеше майката на твоя баща. Дъщерята на Серап.“
„Знаеше ли Каллор, че е там? Че слуша думите му? Щеше ли да промени нещо това?“
— „Тя правеше това за дъщеря си — каза Каллор, — и го взе със себе си, когато избяга. Недовършено. Всъщност нищо повече от навързан парцал и вълна. И така си остана, през всичките столетия, през които я познавах и обичах. Допускам — добави той, — че го е намерила отново случайно. И е решила, че трябва да… се довърши. На заранта, когато я намерих, лежеше в скута й като новородено дете.“
„Зад него майката на Крин простена и се смъкна на колене. Слугите й притичаха.“
„Каллор се усмихна отново, разкопча оръжейния си колан и го пусна на плочите. Оръжието издрънча глухо.“
— „Думите ми свършиха. Аз съм убиецът на Серап и чакам целувката на праведното ви отмъщение. — А след това скръсти ръце и зачака.“
„Защо си спомням това сега, Кадагар? Разбира се, при цялата злощастна трагедия на онзи миг, не изпълни ли гърдите ми с пепел онова, което последва?“
„Крин, вдигнал ръка, с пръсти, опрени на слепоочието, дори не го погледна, когато махна с другата си ръка. И прошепна:“
— „Върви си, Каллор. Просто… Иди си.“
„И чак тогава най-сетне разбрах усмивката на Върховния крал. Не беше усмивка на задоволство. Не — беше усмивка на мъж, който иска да умре.“
„А какво направихме ние? Отказахме му.“
„Помня как посегна да вдигне меча си, как се обърна, с гръб към трона и седящия на него мъж, и излезе. Видях го как крачи покрай присвилите се слуги и жената на колене сред тях. Спря се и я погледна.“
„И да каза нещо, така и не го чухме. И да е изрекъл тихо някакви думи, никой наблизо не ги сподели.“