„Четири години по-късно ти се закле, че никога няма да станеш баща на дете. Че всички Лиосан ще бъдат твоите деца от деня, в който се възкачиш на трона. Може да съм се засмял, твърде сляп за бъдещето, което ни чакаше всички в следващите столетия. Може да съм те наранил, както често правят децата.“
— Любими братко.
Апарал се обърна.
— Господарю.
— Мислите ти бяха отнесени. Какво мислеше, че така те отвлече оттук? Копнеж ли имаше в погледа на Кадагар? Едва ли.
— Господарю, нищо повече от умора. Миг на отдих. — Погледна строените легиони. — Те са готови. Добре.
Но когато понечи да тръгне към свитата си, Кадагар го задържа с ръка, наведе се към него и прошепна:
— За какво мислеше, братко?
„За една парцалена кукла.“
— Стари приятелю, беше миг, празен от блянове. Място на сива прах. Нищо повече.
Кадагар го пусна и се отдръпна.
— Апарал… истина ли е?
— Господарю?
— Смехът…
— Да, Господарю. Хуст ни чака, в ръцете на воин шейк. — Посочи трупа на дракона. — Два удара на острието са прерязали врата на Ипарт Ерюл.
— Трябва да бъде убит! Този воин шейк!
— Да, Господарю.
Кадагар вдигна ръка към челото си и с това напомни на Апарал за баща си, нещастния, объркан Крин Не Фант.
— Но… как?
Апарал кривна глава.
— Господарю? Ами, когато всички други паднат, когато остане само той. Когато дванадесет дракона пробият. Ваше величество, това не е легион Хуст. Само един меч.
А Кадагар кимаше, очите му се изпълниха с облекчение.
— Точно така, братко. — Погледна отново към трупа. — Горкият Ипарт Ерюл.
— Горкият Ипарт Ерюл.
Кадагар Фант, Господар на Светлината, облиза устни.
— Такава ужасна загуба.
Във всяко ехо, което достигаше Сандалат Друкорлат, тя чуваше смеха на призраци. Уидал седеше на камъка на подиума, почти в краката й, но сякаш бе задрямал, умората се подиграваше на волята му да бди до нея в нощта. Все едно. Провалът на тленното винаги е обагрен с ирония, нали?
Тя притвори очи, заслуша се и зачака виденията да се върнат. Послания от Майката Тъма ли бяха това? Или просто вялото пърхане на всички онези животи, предали се на тези стени и каменни подове? „Майко, съмнявам се, че има нещо от теб в тези сцени. Сумракът е тяхно собствено творение, а онези твърди гласове, които кънтят в черепа ми, познати са ми всичките.“
С едната страна почервеняла от кръв, Аномандър Рейк, изправен срещу легиона Хуст.
— Нашествието започна — заговори на чакащите воини. — Рискуваме да бъдем надвити. — Издиша бавно и дълбоко и стисна за миг челюсти от болка. — Ще ги чакам отвъд Разлома, за да им откажа Трона на Сянката. С това остава самият портал. Легион Хуст! Вие ще тръгнете към портала. Ще минете през него. Ще пренесете битката при тях и ще ги задържите там. И… — Огледа бавно редиците лица под шлемовете. — Когато останат последните петима от вас, трябва да дадете живота си за запечатването на онази рана. Вие, въоръжени и бронирани от Хуст, ще затворите Старвалд Демелайн завинаги.
Див вой от мечове и брони, от шлемове, от наколенници и ръкавици, оглушителен хор, който се пръсна от безумния смях. Но сред това лудешко ликуване лицата на воините андии останаха безизразни. И с тържествено отдадена чест приеха заповедта на господаря си.
„Легион Хуст, никога повече не ви видяхме.“
„Но Елейнт спряха да идват.“
„Легион Хуст, колко от тях убихте от другата страна? Колко кости лежат на грамади по онази чужда равнина? Там при портала? Мога почти… мога почти да ги видя, нападала гора от кокали.“
„Но сега над тях се хлъзгат сенки, сенки от небето.“
„Аномандър Рейк, онова «завинаги» беше лъжа. Но ти знаеше това. Просто печелеше време. Мислеше, че ще се подготвим за следващото нашествие. Подготвихме ли се? Който и да е от нас?“
„Но пък в черепа ми шепне подозрение. Накара я отново да извърне лице към нас. Е, не към нас. Към мен.“
„Дракон си убил, така ли, Йедан Дериг?“
„Готов ли си за още хиляда?“
Уидал знаеше, че сънува. Мекрос, където се беше родил, изобщо не беше като това, място на мътно тъмен кварцит и стени, покрити със слюда и антрацит, и докато скърцащото повдигане и пропадане под краката му подсказваше, че градът всъщност се носи по невидими морски води, отвъд наклонената широка улица покрай високата морска стена отляво не можеше да види нищо. Никакви звезди горе, никаква кипнала пяна долу.
Скърцаха въжета, единствените звуци наоколо. Градът бе изоставен и той беше сам.
„Смъртен. Тя не иска да слуша. Изгубена е в отминали векове.“
Той се огледа и изсумтя, ядосан на себе си. Беше Богинята на Мрака. Какво друго щеше да види от нея освен тази празна бездна от всички страни?