„И мен, островен град, невързан и незакотвен град, понесен от неведоми течения. Маел знае, Уидал, дори на сънищата им липсва деликатност.“
„Отчаянието е проклятие, Уидал от Мекрос. Трябва да я предупредиш…“
— Прости ми за прекъсването, Майко Тъма, но тя изобщо не ме слуша. И честно казано, не я обвинявам. Нямам нищо ценно да й кажа. Ти я направи владетелка на пуст град — как очакваш да се чувства?
Твърде дръзко беше навярно, защото никакъв отговор не последва от околния мрак.
Той залитна напред, разколебан за крайната си цел, но обзет от нуждата да я достигне.
— Изгубил съм вярата си в сериозността на света. На който и да е свят. На всеки свят. Даваш ми празен град и ми се ще да се изсмея. Не че не вярвам в призраци, вярвам. Как бих могъл да не вярвам? Според мен всички сме призраци. — Замълча и опря ръка на студения влажен камък на морската стена. — Само това е реално. Само това продължава от миг към миг, с години. С векове. Ние… просто преминаваме. Изпълнени с безплътни мисли…
„Твърде много предаваш от себе си, Уидал.“
— Лесно е — отвърна той. — След като нямам нито едно ценно нещо в себе си.
„Този островен град е призракът. Истината му лежи разбита на морското дъно. Той се носи само в паметта ти, Уидал.“
Той изсумтя.
— Призрачни сънища на призраци, в призрачен свят. Разбрал съм това, Майко Тъма. От Тайст Андий — и от тези Лиосан. Това, че можеш да вземеш сто хиляди години и да натрошиш всичко в едната си ръка. Никаква истина няма във времето. Всичко е лъжа.
„Тя е съгласна с теб, Уидал. Беше родена заложница на тайни съдби, заложница на бъдеще, което не можеше да си представи, още по-малко да му се опълчи. В това, всички го бяха разбрали, тя символизираше всяко дете.“
— Но ти си прекалила. — Той поклати глава. — Така и не си й позволила да порасте.
„Да, искаме да ги запазим деца завинаги.“
Град Мекрос завърши с неравен ръб, все едно че бе разкъсан наполовина. Уидал продължи напред, докато стъпките му не го отпратиха надолу в непрогледния мрак.
Сепна се, вдигна рязко глава и се огледа. Тронната зала на Карканас, Сандалат на трона, хлипаше неудържимо, скрила лицето си в ръце. Той изруга тихо, надигна се, разкърши изтръпналите си крайници и пристъпи към нея, за да я вземе в прегръдката си.
— Всички умират! Уидал! На Брега — всички умират!
Притисна я до себе си.
Думите й зазвучаха приглушено на рамото му:
— Пет хиляди воини. От мините, от затворите. От изкопите. Пет хиляди. Легионът Хуст — видях ги как излизат от горящия град. — Вдигна глава и измъчените й очи се взряха в неговите. — Мечовете им виеха. Бронята им пееше ликуващо. Никой не стоеше отстрани и не плачеше. Не. Бягаха от смеха, бягаха от улиците — онези, които все още не бяха умрели. Звукът — така ужасен — легионът Хуст крачеше към своята смърт и никой не гледаше как си отиват!
Той я зашлеви толкова силно, че я събори на пода в подножието на трона.
— Стига вече, Санд. Този дворец те подлудява.
Тя се надигна на колене, с нож в ръката, очите й блеснаха от гняв.
— Така е по-добре — изсумтя той и се отдръпна от замахналото острие. — Твърде много окаяни духове има в черепа ти, жено. Всички мислят, че имат да ти кажат нещо полезно, но нямат. Те са проклети глупци и знаеш ли откъде знам, че са проклети глупци? Защото още са тук.
Загледа я нащрек как се изправя. Как облизва кръвта от устните си. След това прибра ножа в канията. Въздишката й бе накъсана.
— От чакането е, съпруже. Очакването всички да загинат и легионите на Лиосан да влязат в града — в двореца. И тогава ще те убият, а не мога да понеса това.
— Не само мен. Тебе също.
— Не изпитвам съжаление за това. Никакво.
— Има и други Тайст Андий. Трябва да има. Те идват…
— За какво? — Тя седна в подножието на трона. — Да отмъстят за мен? И така продължава и продължава. Сякаш всичко това има някакъв смисъл. Интересува ли ги тези стени? Този под? Не, този път ще го направя другояче. — Погледна го предизвикателно. — Ще изгоря този дворец до основи преди да са стигнали тук. Заклевам се.
— Сандалат, тук няма нищо за горене.
— Има други начини да се подпали пожар — прошепна тя.
Мъртвата зона отново бе разчистена от трупове, натрошени оръжия и разкъсана плът, но белият пясък отдавна бе станал кафяв като кал. Капитан Пити го огледа още за миг, след което отново се зае с дръжката на меча си. Кожената каишка се беше разхлабила и на два пъти в последния бой оръжието се беше изместило в хватката й. Вдигна очи и видя една от младите ледерии, с които Йедан събираше здрави оръжия.
— Ти! Ей! Я чакай малко.