Трусове зад линията на шейките. Хрътката виеше от гняв и болка.
Замаяна, тя вдигна глава и погледна натам.
Мръсно сива вълна магия изригна от края на фланга най-близо до Светлопада, храчещата пращяща вълна връхлетя и удари в гмежта на Лиосан. Тела се взривиха в червена мъгла.
Викове… Някой беше хванал Ян Товис под мишниците и я влачеше назад към престроената бойна линия на шейките… И ето я Скуиш, затичана към тях.
— Кръв на кралицата! Кръв на кралицата! — Вещицата приличаше на десетгодишна, дете от блестящо злато. — Разкарайте я! Останалите! Напред!
И тогава от раната отекна тътен, който смъкна всички на колене.
Оглушеният от внезапния гръмовен пукот от разлома Апарал Фордж видя как събратята му соултейкън отстъпиха. Елдат Пресен, най-младата и най-храбрата от тях, толкова нетърпелива да тръгне след Хрътките на Светлината, издърпа главата си от раната и в това отдръпване кръвта бликна на фонтан.
Той зяпна потресен как мозък и кръв се изливат от посечения й череп.
Тялото й се разтърси дивашки, опашката се замята, ноктите раздраха земята. Сляп замах на опашката й изхвърли във въздуха осакатени бойци.
Огромният й торс рухна на тласъци, шията и главата на Елдат се загърчиха и Апарал най-сетне видя раната от ужасния удар на меча, който бе унищожил Елдат и онова, което беше някога — светлокоса и вечно засмяна. От гърдите му се изтръгна хлип, но не можеше да извърне очи. „Елдат. Играехме си в градината някога, в друг век. Само за мир мислехме тогава. Но сега се питам дали е съществувал изобщо? Онзи век? Или просто бяхме затаили дъх? През всички онези години, онези десетилетия — тя порасна и стана красива жена, всички го видяхме. Виждахме го и това ни носеше радост.“
„И, ох, как копнеехме всички да легнем с нея. Но тя бе обрекла сърцето си на единствения, който нямаше да вземе жена — или мъж — в прегръдките си. Кадагар нямаше време за такива неща и ако разбиваше сърцето й непрекъснато, е, това бе цената да служи на народа си. Като баща на всички, не можеше да е любим на никого.“
„Кадагар, ти отново стоиш на бойниците.“
„Гледаш отгоре смъртта и тук няма никаква бърза милост, никакъв внезапно дошъл покой. Умът й е унищожен, но тялото й отказва да се предаде. Кадагар Фант, какъв смисъл дръзваш да извлечеш от това?“
Овладя се с усилие.
— Разчистете зоната — нареди той с хриплив глас на офицерите. Вдиша дълбоко и се покашля. — Тя няма да умре бързо. Не сега.
Пребледнелите войници се разбързаха да изпълнят заповедта.
Апарал отново погледна към портала. „Хуст. Дойде, за да я срещнеш, преди да е прекрачила прага. Къде тогава са войниците ми от другата страна? Къде — богове на бездната — са Хрътките?“
Йедан Дериг заопипва слепешком в изливащите се потоци светлина. Смехът на меча му бавно заглъхваше. Това бе същинската опасност. Да се изгуби в Светлопада. Но не беше имал избор, а вече трябваше да се върне. Една Хрътка оставаше. Колко от войниците му загиваха в този момент? Докато той залиташе слепешком в тази пъклена светлина?
Усещаше ужасната болка на раната, зла и хапеща в неистовото си желание да се изцери.
Спря. Една погрешна стъпка можеше да го отнесе на равнината на Лиосан, срещу десетки хиляди врагове. И още дракони.
Усети зад себе си неудържими напиращи течения и се завъртя вихрено.
Хрътката изригна от светлината.
Той се присви ниско и посече. Острието преряза двата предни крака. Звярът залитна… Йедан се извъртя и замахна към шията му. Мечът Хуст се хлъзна в плътта и изскочи изпод гърлото с ликуващ лай. Главата се натресе в земята в краката на Йедан.
Той постоя за миг зяпнал в нея. После прибра меча и се наведе. Гърбът му изпука, щом се напрегна да вдигне главата. Обърна се в посоката, накъдето бе тръгнал Хрътката, и след това затича, завъртя се и запокити главата през водопада от светлина.
Обърна се в другата посока и прекрачи през раната.
Апарал беше впил очи в портала и не беше единственият, който видя как отсечената глава на Хрътката излетя, тупна и се затъркаля по земята. Викове на отчаяние и ужас прокънтяха от всички страни.
Зяпна потресен.
„Не може да е само един мъж. Не може!“
„Легион Хуст ни чака оттатък. Стотици прокълнати убийци, всеки от тях полудял от оръжията им. Нищо няма да ги спре, нищо не може да ги надвие.“
„Не можем да спечелим.“
Взря се в огромната глава и празните очи, а след това се обърна към издъхващия дракон. Беше изпълзял до трупа на Ипарт Ерюл. Но движенията вече се забавяха, губеха трескавата си сила. „Елдат, моля те, умри. Моля те.“