— Скоро — прошепна той. „Вече скоро.“
Вълни от магия бяха подгонили Хрътката назад към раната, Пули и Скуиш настъпваха след тях, катереха се през трупове и разкъсани, все още издъхващи войници. Пити залиташе след тях. Беше посечена в дясното рамо, ръката й бе обляна в пурпур и от юмрука й се стичаха гъсти вадички. Цветовете на света бързо помръкваха.
Видя Бревити, повела плътен клин ледерии, приближаваха се откъм левия фланг. Къде беше принцът?
„И какъв бе онзи тътен в разлома?“
Наблизо лежеше трупът на Хрътка, а още по-близо до разлома — друг от ужасните гигантски зверове, още жив, още риташе, паднал на една страна. Обкръжаваха го войници, насочили пиките си напред. Доубиването щеше да отнеме известно време.
„Толкова съм уморена…“ Изведнъж силата напусна краката й и тя седна. „Лоша рана. Зъб? Нокът? Не мога да си спомня — не мога да се извия достатъчно, за да я видя. Но поне болката се махна.“
— Капитане!
Пити погледна меча в ръката си. Усмихна се. „Добре се справи. Не ме провали. Къде е онова момиче? Трябва да й кажа.“
— Някой да доведе една от вещиците! Бързо!
Гласът беше силен, почти до самото й ухо, но в същото време бе някак приглушен. Видя Бревити да тича към нея, но беше трудна работа да си пробие път през всичките трупове и Пити се зачуди дали ще дойде навреме.
„Навреме за какво? О. Да.“
Отпусна се, понечи да легне, усети, че се е отпуснала в нечия прегръдка.
— Половината й гръб е отхапан! Къде са вещиците?!
— Изчерпани са.
— Трябва да…
Главата й се изпълни с грохот. Пити погледна ръката си, която държеше меча. Насили се да го пусне, но той отказа. Тя се намръщи. Но след миг лицето й се проясни. „Разбирам. Аз съм войник. Не съм крадец. Не съм престъпник. Войник съм. А един войник никога не пуска меча си. Никога. Виждаш го в очите им.“
„Можеш ли да го видиш в моите очи? Обзалагам се, че да.“
„Истина е. Най-сетне, истина е. Аз съм войник.“
Бревити беше все още на десет крачки, когато видя смъртта на приятелката си. Прекосяването на бойното поле беше кошмар. Ледерии, шейки, лиосани… телата си бяха тела и смъртта си беше смърт, и имената не значеха нищо. Беше прогизнала в онова, което бе пролято, което бе изгубено. Вонята на касапница бе толкова силна, че да удави човек.
„Пити.“
„Помниш ли мошениците? Как им взимахме всичко, което имаха? Бяхме ние с теб срещу света и боговете, беше хубаво, когато печелехме. Нито веднъж не ни заболя, нито веднъж, да ги бием в собствената им игра. Вярно, имаха закона на своя страна, правеха законно всичко, което крадяха. Но пък те бяха измислили законите. Това беше единствената разлика между тях и нас.“
„Мразехме алчността им. Но след това ние самите станахме алчни. Падаше ни се, да се хванем така.“
„Животът на острова, виж, това бе досадно. Докато не се появиха малазанците. Всичко започна точно тогава, нали? И ни доведе дотук. До сега.“
„Разпердушиниха ни, нали? Докараха ни на Брега. Можехме да се махнем, да се върнем при всичко, което познавахме и презирахме. Но не го направихме. Останахме със Сумрак и Стража и те ни направиха капитани.“
„А сега войната за теб свърши, Пити. Аз продължавам да я водя. И все още не знам какво изобщо означава това.“
„Десет крачки, а не мога да стигна до теб, за да те видя. Не мога. Заради това разстояние между нас. И докато съм жива, няма да мога да го прекося. Пити, как можа да ме оставиш толкова сама?“
Йедан Дериг изникна от раната в Светлопада. Смехът на меча му захапа въздуха. Тя го погледна и си помисли колко объркан изглежда. „Но не. Аз съм обърканата. Само аз. Той знае каквото трябва да знае. Премислил го е всичко. То си идва от кръвта.“
Сержант Келоуз залитна и спря пред Йедан.
— Принце… жива е, но е в безсъзнание. Вещиците я използваха…
— Знам — прекъсна го той и огледа осеяното с трупове бойно поле. Сержантът, едър и изгърбен — с малко теблорска кръв в него, — проследи погледа му и изпръхтя.
— Лошо ни удариха този път, ваше височество. Хрътките размазаха центъра и десния фланг. Един от зверовете стигна до ранените, преди Пули да го прогони назад. Но загубите ни, сър. Нараниха ни лошо. Найт, Ейсган, Трапъл, Пити…
Йедан го погледна мрачно.
— Пити?
Келоуз посочи с пръст, отрязан малко под ставата.
— Там.
Тяло, отпуснато в ръцете на плачещ войник. Бревити бе коленичила наблизо, навела глава.
— Погрижи се за каквото трябва да се направи, сержант. Ранени. Оръжия.
— Да, ваше височество… мм, принце?
— Какво?
— Аз май съм последният.
— Последният?
— От първоначалния ви отряд, сър. Бреговият патрул.
Йедан усети как нещо изпука в устата му. Потръпна, наведе се и изплю.
— Мамка му, счупих си зъб. — Вдигна очи и изгледа Келоуз. — Искам те в резерв.
— Сър?
— За когато най-много ще ми потрябваш, сержант. За когато ще се наложи да си до мен. Дотогава ще останеш извън боя.
— Сър…
— Но щом те призова, гледай да си готов.
Мъжът отдаде чест и се отдалечи.
— Последният ми — прошепна Йедан.
Присви очи към Бревити. „Ако не ме гледаха всички, щях да дойда при теб, Бревити. Щях да те прегърна. Щях да споделя скръбта ти. Заслужила си поне това. И двамата сме го заслужили. Но не мога да покажа никаква слабост.“
Поколеба се. Езикът му обходи счупения зъб и той усети вкуса на кръвта.
— Мамка му.