— Това, което търсиш — каза Ристале Ев на Онос, — е застрашено. Или поне така се опасявам. Но не мога да съм сигурна.
Онос Т’уулан ги изгледа замислено.
— Съпротивлявате ми се добре. И виждам силата, която намирате един в друг. Това е… странно.
— Това, Първи меч, е любов — отвърна Улаг.
Онос помълча, мъчеше се да проумее казаното от воина.
— Не я открихме вътре в себе си — каза Ристале Ев. — Намерихме я…
— Като камъче в поток — рече Улаг. — Бляскаво, чудесно…
— В потока, Първи меч, на твоите мисли.
— Когато планините тътнат и ледът във високите проходи най-сетне се натроши под пролетната топлина. — Улаг вдигна съсухрената си длан и я отпусна отново. — Потокът става порой, помита надолу всичко. Жесток потоп. И все пак… камъче, искрящо.
— Това е невъзможно — заяви Онос Т’уулан. — Няма такова нещо в мен. Огньовете на Телланн са изгорили душата ми. Заблуждавате се. Един друг.
Ристале Ев сви рамене.
— Утешителни заблуди — не са ли това даровете на любовта, Първи меч?
Онос я изгледа.
— Вървете тогава, двамата. Намерете тази заплаха. Разберете естеството й и се върнете.
— Нищо повече ли не искаш от нас, Първи меч? — попита Улаг.
— Нас ли дебне тя, Ристале Ев?
— Не, Първи меч. Не мисля. Просто я… има.
— Намери този свой спомен, Ристале Ев. Ако наистина е заплаха за мен, ще го унищожа.
Онос Т’уулан гледаше как двамата Т’лан Имасс бавно се отдалечават на север. Първият меч бе привлякъл от силата на Телланн. Изтощен от нападите на Олар Етил, беше направил от нея непроницаема стена. Но имаше риск в това. Стената го правеше сляп за всичко отвъд нея.
„Заплахи за това, което търся, за съдбата, която желая за нас. Олар Етил е сама срещу мен. Не мога да се сетя за никой друг. В края на краищата не бягам от унищожението, а копнея да го срещна. Да го намеря в място по мой избор. Кой би могъл да ми откаже това?“
„Ристале Ев, спомените са безсилни — не ни ли научи Ритуалът на това? Намери това, което те безпокои, и се върни.“
„Улаг Тогтил, в твоя език за цветя… бих искал да науча повече за това искрящо камъче, за тази възхитителна невъзможност.“
Тръгна отново, вече сам на голата равнина, и върхът на меча му мяташе искри от камъните в твърдата земя. Зад него се вдигаше стена от прах. Оживяла от тайни. Натежала от скръб и ужас. Все по-висока.
Ристале Ев се обърна и се загледа след Първия меч, в самотния му път на изток и прахта, завихрена зад него.
— Той не знае, нали?
— Твърде много се е затворил в себе си — отвърна Улаг Тогтил.
— Виж облака. Започнахме едва няколкостотин. Оставихме хиляди да крачат след него, както настоя. Но е събудил Телланн. Призовал е.
— Колко са вече, Ристале Ев?
— Пет хиляди? Десет?
— Онази стена, Ристале Ев, е огромна.
— Да — прошепна тя.
Изтече още миг. Обърнаха се и продължиха на север.
Мъглата се разчисти и Грънтъл видя, че гази в пресен сняг. На хиляда крачки вляво от него две строшени мачти стърчаха от бяла могила, навятият сняг бе струпан на висока дюна около останките от разбит кораб. Точно напред скални издатини очертаваха подножието на стръмен хребет, прорязан от тесни урви.
В равното подножие на стръмнините, прикътани в завета на скалите, стояха подобни на скелети рамки от стари колиби. Дъхът на сурова магия бе натежал във въздуха.
В гърдите му отекна тътен и той усети воинските души в себе си, струпали се и съживили силата си. Продължи напред.
Чу ниско ръмжене, спря и се напрегна, щом видя две големи котки да излизат от една пещера. Козината им бе нашарена в сиво и черно, като сенки по камъка. Горните им кучешки зъби стърчаха до долните челюсти. Зверовете го изгледаха, малките им уши се изпънаха назад покрай черепите.
Грънтъл се прозя широко. Пещерата бе точно зад колибите и от тъмното й устие бълваше зловонна миризма. Той тръгна натам.
Двете саблезъби котки затичаха към него.
„Не са соултейкън. Нито д’айвърс. Това са си истински зверове. Ловци. Но изглеждат… гладни. Толкова ли сте безстрашни? Какво искате от мен?“
Вече съвсем близо до него, котките спряха, тази отляво клекна, а след това полегна върху тънкия сняг и се претъркаля на гръб.
Грънтъл се отпусна. „Гладни за компания.“ Пристъпи към пещерата и се шмугна в тъмното. Вместо жесток студ го посрещна зной, влажен и вонящ.
„Тя е тук. И ме чака.“
„О, как съм очаквал този момент. Трейк, изобщо не исках това. Изобщо не исках теб. И когато ме избра, толкова пъти ти казах, че е грешка. Стони, ако можеше да ме видиш сега, щеше да разбереш, щеше да разбереш причината… за всичко това.“
„Почти го виждам — онова единствено, бързо кимване, което да ми каже, че всичко е наред. Няма да се върна, но всичко е наред. И двамата знаем, че има места, от които не може да се върнеш. Никога.“