Помисли да се превъплъти, но бързо се отказа. Тя щеше да го срещне както тя избере, но той беше Смъртният меч на Трейк — поне за този ден. Глас зашепна в него, далечен, глух, настоя да се обърне, да избяга оттук, но той го пренебрегна.
Цепнатината се стесни, заизвива се и накрая свърши в огромна сводеста зала.
Тя стоеше срещу него: набита мускулеста жена, загърната в кожата на пантера, но гола отдолу. Скритите й под тъмните вежди очи блещукаха златни. Закръглено лице, гъста дълга черна коса. Широката й уста с пълни устни беше стегната неприязнено.
Зад нея, върху напукана скална грамада, се виждаха развалините на къща. Стените се бяха огънали навътре и сякаш древно дърво бе израснало под сградата, разбило основите, но дървото вече бе мъртво. Скръб се сипеше от руините и вгорчи сетивата на Грънтъл.
Над нея, точно под купола, се вдигаше пара на облаци, осветени отзад, сякаш покривът сияеше, толкова сгорещен, че да стопи камъка. Зяпнал нагоре в тази изява на сила, Грънтъл за малко щеше да залитне напред и да падне по очи, притеглен към някакъв невъобразимо огромен свят. „Огромен, да, но не и пуст.“
Тя заговори в ума му, с онзи вече така познат напевен глас.
„Старвалд Демелайн, Смъртен меч, сега властва тук и преобразява самия камък. Никакъв друг портал не е останал. Колкото до тебе… паниката на твоя бог ли е това? Не биваше да идваш тук. Кажи му, Смъртен меч — кажи на моето дете, — няма да позволя намесата ти.“
„Твоето дете? Твърдиш, че си майката на Трейк, така ли?“
Долови мигновеното й раздразнение.
„Първи мечове, Първа империя, Първи герои — бяхме народ, който се гордееше с такива неща, не че ни донесоха нещо добро. Родила съм много деца. Повечето вече са мъртви.“
„Като Трейк.“
„Първите герои бяха избрани, Смъртен меч, за да станат богове и така да избягат от смъртта. Единственото, което той предаде онзи ден на Равнините на Ламатат, бе смъртната му плът. Но като всеки бог, не може да рискува да се покаже наяве. Затова сътвори теб. Неговия Смъртен меч, оръжието на волята му.“
„Напомни ми да му благодаря за това.“
„Трябва да стоиш настрана тук. Елейнт идат. Опиташ ли се да им се противопоставиш, ще умреш, Смъртен меч.“
„Не, страх те е, че ще успея.“
„Няма да позволя това.“
„Значи ти и аз ще се бием в тази пещера, както съм го виждал в сънищата си…“
„Сънища? Глупак. Опитвах се да те предупредя.“
„Черна козина… кръв, последен дъх — жено, тези послания не бяха твои.“
„Малко време остана! Грънтъл, не се опълчвай на това! — Вдигна ръце. — Виж ме! Аз съм Килава Онасс, Гадателка на кости на Имасс. Отхвърлих Ритуала на Телланн и силата ми надмогва тази на вашите човешки богове. Това, което ще се случи тук, дори аз не мога да предотвратя — разбираш ли ме? То е… необходимо…“
Беше очаквал такива думи, но все пак настръхна. „Това чуваме винаги, нали? От пълководци, бойни главатари и жалки тирани. Оправдаващи поредната кошмарна епоха на избиване. На страдание, мизерия и отчаяние. И какво правим всички ние? Присвиваме се и търпим. Казваме си, че точно така трябва да бъде — стоях на покрива на здание и около мен загиваха хора. И то от моята ръка — богове! Онова здание плачеше с кръв!“
„За какво? Всички умряха — целият шибан град — всички онези хора — просто така си умряха!“
„Казах на Трейк, че е избрал погрешно. Изобщо не бях войник — презирам войната. Ненавиждам всички мръсни лъжи за слава и чест — ти, Килава, ако наистина си живяла толкова дълго, колкото твърдиш, ако Трейк е твоя рожба, значи си виждала свое дете да коленичи пред войната — сякаш самата война е някой проклет бог!“
„Но все пак искаш да живее — искаш твоето дете-бог, твоят Първи шибан герой, да продължава и да продължава. Войни без край. И мечът ще сече, и те ще падат — вечно!“
„Грънтъл, защо си тук?“
Той пристъпи напред и усети как се надигна и кипна кръвта му. „Не си ли се досетила? Ще се бия. Ще сваля твоя син — тук и сега. Ще убия кучия син. Край на бога на клането, на ужаса и насилието…“
Обзета от внезапна ярост, Килава нададе вой и изчезна в непроницаемо черна мъгла. Превъплътена в пантера, огромна колкото самия Грънтъл, присви се и скочи.
В ума си той видя едно-единствено, бързо кимване. „Да.“ Оголи зъби и се хвърли напред.
Далече на североизток нещо блещукаше. Маппо стоя загледан натам дълго, докато слънцето не изду хоризонта зад него, а след това потъна червено и подпухнало надолу покрай ръба на света. Далечният проблясващ огън се задържа още малко, като горящи хълмове.