Той извади меха от торбата си, отпи глътка и се наведе да огледа разранените си стъпала. Подметките на ботушите му се бяха разпрали от жестоките атаки на кристалните късове. По обед краката му се разкървавиха и всяко петно кръв изчезваше под настървен рояк пеперуди, сякаш цветя изникваха под всяка негова стъпка. „Такъв е дарът на живота в това изтерзано място.“ Вдиша дълбоко. Мускулите на краката му бяха като стегнати юмруци. Не можеше да продължи още много дълго без пълна нощ отдих.
„Но времето изтича.“
Отпи още глътка и прибра меха. Нарами торбата и отново пое на път. На североизток.
Нефритените копия врязваха пътека в нощното небе и надолу кървеше зелена светлина, преобразила равната пустиня в искрящо море. Докато тичаше, Маппо си представи, че прекосява дъното на океан. Жестоко студеният въздух изпълваше дробовете му и хапеше като лед с всяко вдишване. Никога нямаше да изплува от това място. Тази мисъл го притесни и той я изхвърли от ума си с ръмжене.
Докато тичаше, високо горе прелитаха и лумваха звезди, нарастваха в смарагдова буря и кръстосваха небесата. Струваше му се, че ако се заслуша достатъчно внимателно, ще ги чуе как съскат като нажежена пара и след това пламват с гръм, щом започнат последното си спускане. Но съсъкът бе от собствения му дъх, тътенът бе само тупането на сърцето му. Небето си оставаше безмълвно и горящите звезди оставаха далече, далече.
Скръбта в душата му бе започнала да добива горчив вкус. Състарена и грохнала, готова всеки миг да рухне. Не знаеше какво ще я замени. Примирение, каквото може да споходи болен човек в сетните му дни? Или просто ликуващо нетърпение да види как всичко свършва? В този момент дори отчаянието сякаш изискваше твърде много усилие.
Приближи се и впи очи в нещо, наподобяващо редица високи кристали, зелени като ледник и властващи над целия пейзаж напред. Изтощеният му ум се мъчеше да му придаде някакъв смисъл. „Каквото и да е… ред, шаблон…“
„О, богове. Виждал съм негови подобия преди. В камък.“
„Икариум…“
„Безсмъртен архитект, строител на монументи, ти тръгна да предизвикаш боговете, да се опълчиш на предачите на времето. Създател на онова, което не може да умре, но с всяко здание издигаш нещата, които най-много са ти нужни — спомените, които ние останалите толкова ревностно пазим — и те идват мъртвородени в ръцете ти. Всеки един мъртъв като предишния.“
„И виж ни, нас, които сме готови да се молим да забравим толкова много — съжаленията си, глупавите си избори, раните, които сме нанасяли цял живот — презираме този дар, тази свобода, която виждаме като клетка и в гръмогласния си гняв съжаляваме, че не сме точно като теб.“
„Създател на празни здания. Фантазьор на безмълвни градове.“
Но колко пъти можеше да напомня на Икариум за приятелството? За драгоценната утеха на вярната дружба? Колко пъти можеше отново да запълва всички онези празни стаи? „Приятелю мой, мой кладенец бездънен. Но кажа ли ти истината, ти ще посегнеш на живота си.“
„А толкова лошо ли е това? След всичко, което си направил?“
„А сега си заплашен. И безпомощен. Усещам го. Знам, че е самата истина. Боя се, че ще се събудиш в пълната си ярост и този път не само хора ще се окажат в обхвата на меча ти. Този път ще има богове.“
„Някой те иска, Икариум, за свое оръжие.“
„Но… ако стигна пръв до теб, бих могъл да те събудя към това, което си. Бих могъл да изрека истината за историята ти, приятелю. И когато опреш върха на камата до гърдите си, бих могъл да се отдръпна. Да не направя нищо. Бих могъл да те почета с единственото нещо, което все още притежавам — себе си. Бих могъл да се окажа свидетелят на твоя единствен акт на справедливост.“
„Бих могъл да те склоня да се самоубиеш.“
„Възможно ли е това? Възможно ли е приятелството да ни доведе до това?“
„Какво бих направил после?“
„Бих те погребал. И ще плача над камъните. За своята загуба, както подобава за приятели.“
Градът бе неговото гениално творение — Маппо можеше да го види във всяка линия, — но щом се приближи и примижа към странно преливащата светлина и сенки в кристалните стени, видя доказателства, че е обитаван. Стъпките му се забавиха.
Натрошени черупки от плодове, дрипи, мухлясалата миризма на изсъхнали изпражнения.
Слънцето започваше да се издига — толкова далече ли се бе оказало това място? Приближи се към най-близкия, най-широк булевард. Щом мина между двете здания на ъглите, замръзна, зърнал за миг смътно движение — там, отразено в кристалния фасет, издаден от стената вдясно. И щом се взря, го видя отново.
Деца. Преминаващи деца.
И все пак тук нямаше никой. „Никой освен мен.“