Ехото го подгони. Понесло гласа й.
„В Икариас остава спомен. В Икариас чака гробницата на всичко, което е забравено. Където остава споменът. Където той ще е намерил своята истина. Избираш ли да го спасиш сега, Огре? Избираш ли да го доведеш в този град? Когато отвори собствената си гробница, какво ще намери?“
„Какво намира всеки от нас?“
„Ще дръзнеш ли да начертаеш живота си, Огре, с всяко мъртво дете, оставено след тебе? Виждаш ли, сънувах сън, който не мога да разкажа на Рут, защото го обичам. Сънувах гробница, Огре, пълна с всички мъртви деца.“
„Изглежда, всички ние сме строители на паметници.“
А Маппо ревеше и тичаше. Тичаше и оставяше след себе си диря от кървави стъпки, и от всички страни — отражението си. Пленено завинаги.
Защото споменът остава.
— Ще ти омръзне ли някога тази мрачна обреченост, Сек?
Секул Лат хвърли поглед към Ерастас.
— Да, когато на теб ти омръзне всичката тази кръв на ръцете.
Ерастас изръмжа.
— И задачата ти е да ми напомняш непрекъснато за нея ли?
— Честно казано, не знам. Сигурно бих могъл да си извадя очите и да благословя новооткритата си слепота…
— На раната ми ли се подиграваш сега?
— Не, прощавай. Мислех за поета, който един ден решил, че е видял твърде много.
Килмандарос зад тях попита:
— И това негово самоосакатяване промени ли света?
— Невъзвратимо, майко.
— Как така?
— Очите могат да бъдат корави като броня. Могат да бъдат втвърдени, за да виждаш, но да не чувстваш нищо, ако волята е достатъчно силна. Виждала си такива очи, майко — както и ти, Ерастас. Лежат безчувствени в кухините като каменни стени. Способни са да видят всякакво отвратително зверство. Нищо не прониква вътре, нищо не излиза навън. Е, онзи поет махнал тези камъни. Разкъсал булото завинаги. Тъй че каквото имало вътре, всичко се изляло навън.
— Но след като е станал сляп, нищо отвън не е могло да проникне вътре.
— Да, майко, но вече е било много късно. Трябва да е било, като си помислиш.
— Изляло се значи — избоботи Ерастас. — После какво?
— Бих се обзаложил, че е променило света.
— Не към по-добро — промърмори Килмандарос.
— Не изпитвам изгаряща нужда, Ерастас — каза Секул Лат, — да изцеря злините на света. На този или на който и да е друг.
— Но все пак наблюдаваш критично…
— Ако всяко честно наблюдение накрая прозвучи критично, тогава честността ли отхвърляш, или акта на наблюдение?
— Защо не и двете?
— Вярно, защо не и двете? Бездната знае, така е по-лесно.
— Защо си правиш труда тогава?
— Ерастас, останали са ми две възможности за избор. Бих могъл да плача с основание или без никаква причина. Във второто намираме лудост.
— А първото по-различно ли е? — попита Килмандарос.
— Да. Част от мен избира да вярва, че ако плача достатъчно дълго, ще се изплача. И тогава в пепелта ще се роди нещо друго.
— Например какво? — настоя Ерастас.
Секул Лат сви рамене.
— Надежда.
— Виждаш ли тази дупка на лицето ми, Ашик? И аз плача, но моите сълзи са кръв.
— Приятелю, най-после си станал истинският бог на всички живи светове. Когато най-сетне застанеш на самия връх на цялото сътворение, ще ти вдигнем статуи в знак на свещеното ти нараняване, символ на вечното страдание на живота.
— Това ще го приема. Стига кръвта, стичаща се от лицето ми, да не е собствената ми.
Килмандарос изсумтя.
— Богомолците ти несъмнено ще са щастливи да кървят за теб, Ерастас, докато Бездната ни погълне всички.
— И жаждата ми няма да отстъпва на тяхната щедрост.
— Когато ние…
Но ръката на Килмандарос изведнъж стисна рамото на Секул и го обърна.
— Време е — изръмжа тя.
От хребета, на който стояха, низината на запад се простираше плоска, осеяна със скали и туфи жилава трева докъдето стигаше погледът. Но сега, под слънцето на късния предобед, пейзажът бе започнал да се променя. Изпъната в огромната извита сянка, земята започваше да избелява, всички цветове се отцеждаха. От сиво в бяло, докато сякаш цялата низина се превърна в пространство от кости и пепел, а в далечината — в самия център на тази гола пустош — земята бе започнала да се надига.
— Тя се пробужда — каза Килмандарос.
— А сега — прошепна Ерастас и самотното му око заблестя ярко — ще говорим за дракони.
Хълм, там където не бе имало никакъв хълм допреди малко. Надигна се над хоризонта, изду се и се разшири — планина…
Видяха как изригна, взрив от пръст и камък.
Огромни пукнатини раздраха дъното на низината. Целият хребет се разтресе под краката им и тримата Древни богове се олюляха.
Докато стълбът от прах и пепел се издигаше към небето, докато облакът се разтваряше като гъба, за да запълни половината небе, звукът най-сетне стигна до тях, плътен като връхлитаща стена, и възпламени зашеметяваща болка в черепите им. Секул и Ерастас бяха съборени на земята и се затъркаляха надолу. Дори Килмандарос бе надигната във въздуха — Секул зяпна към нея, видя как устата й се отвори широко в ужасяващ писък, който не можа да чуе от воя на вятъра и съкрушителния тътен на взрива.