Секул Лат залитна назад.
— Те я оковаха първия път. Защото убийството й не беше избор — не и ако искаха да запазят лабиринтите живи. — Обърна се рязко към Килмандарос. — Майко… ти ли…
Тя извърна очи и промълви:
— Уморих се от това.
„Умори се?!“
— Но… но сърцето на Сакатия бог…
— Какво ни интересува онова изсъхнало парче месо? — викна Ерастас. — Той ще е също толкова мъртъв като всички други, когато това свърши! Също и Форкрул Ассаил — и всички други, които мислят да ми се опълчат! Ти не ми повярва, Сек — предпочете да не ме вземеш на сериозно — отново.
Секул Лат поклати глава.
— Вече те разбирам. Твоят истински враг е Господарят на Драконовата колода. Дракони, които са лабиринти — цялата нова, сурова сила. Но знаеше, че не можеш да се надяваш да се мериш с онзи Господар — не и докато боговете и лабиринтите остават господстващи. Затова си съставил план да убиеш всичко това. Колодата, магията на драконите, Господаря — боговете. Но какво те кара да мислиш, че Крепостите по някакъв начин ще се окажат неуязвими за Окото на Отрицанието?
— Защото Крепостите са Древни, глупако. Спазаряването на К’рул с Елейнт направи цялата тази бъркотия — това доведе лабиринтите в световете, това наложи ред над хаоса на Старата магия. Заговорът на К’рул да бъде избран един дракон между Великия клан, избран да стане Отрицателя, Отатарала, докато всички други ще се самооковат в аспекти на магията. Те наложиха закон над чародейството и сега аз ще разбия този закон. Завинаги!
— К’рул искаше мир…
— Искаше да ни стъпче! И го направи — но това свършва днес! Днес! Секул Лат, не се ли съгласи да сложим край на всичко това? Според думите ти се съгласи!
„Не бях сериозен. Никога не съм бил сериозен. Това е проклятието ми.“
— Е, Ерастас, щом няма да търсиш сърцето на Сакатия бог, къде ще отидеш сега?
— Това си е моя работа — отсече той, обърна се и огледа бялата рана, прорязала земята. — Далече. — Обърна се отново към Секул. — Маел най-сетне разбира какво сме направили тук — но кажи ми, виждаш ли го? Тича ли сега към нас с цялата си ярост? Не. А Ардата? Знай, че тя също крои нов заговор. Както и Олар Етил — Древните отново се приближават към възнесение, връщане на власт. Много работа има да се свърши.
И Блудния тръгна. На юг.
„Бяга.“
Секул се обърна към Килмандарос.
— Вече виждам пътя си, майко, от този момент насетне. Да ти го опиша ли? Виждам себе си скитник, изгубен и сам. Това е видение — виждам го ясно като ден. Е… — Смехът му бе сух. — Всеки пантеон има нужда от един глупак, олигавен и подивял.
— Синко — отвърна тя. — Това е само план.
— Моля? Какво?
— Блудния. Това, което развихрихме, не може да бъде удържано. Сега, повече от всякога, бъдещето е неизвестно, в каквото и да избере да вярва.
— Може ли отново да бъде окована, майко?
Тя сви рамене.
— Аномандър Рейк е мъртъв. Другите Елейнт, който съучастваха в оковаването, също са мъртви.
— К’рул…
— Тя е развихрена в него. Нищо не може да направи. Елейнт, които дойдат, ще се сразят с нея. Ще се опитат да я съкрушат — но Коурабас отдавна е предала разсъдъка си и ще се бие с тях до горчивия край. Очаквам повечето да умрат.
— Майко, моля те.
Килмандарос въздъхна.
— Няма ли да останеш с мен, синко?
— За да видя срещата ти с Драконъс? Не мисля.
Тя кимна.
— Драконъс ще те убие!
Тя го погледна с изгарящи очи.
— Беше само план, скъпи ми синко.
Шеста книга
Окованият
17.