„Тези войници.“ Двете думи висяха в ума й като месо от куки на касапин. Въртяха се бавно, безцелно. Капеха, но капките бяха започнали да забавят. Легнала на хълбок върху купищата увита храна, Бадале можеше да отпусне глава на една страна и да вижда грубия път, изпънал се зад тях. Вече не оставаха много неща зад тях — освен телата, — а под светлината на Нефритените странници тези бледи тела приличаха на съборени статуи от мрамор от двете страни на отдавна изоставения път. Неща, чиито разкази са свършили, чиито истории са изгубени завинаги. Щом й омръзнеше тази гледка, можеше да се загледа в обратната посока, напред, а отвисоко колоната бе като подут червей, с хиляди глави по дългия му гръб, всяка от тях роб на същото това пълзящо туловище.
От време на време червеят изхвърляше част от себе си, умряла част, и тези късове биваха избутвани настрани. Ръце се пресягаха от червея, събираха парчета дрехи, които щяха да се използват през деня, навързани за навеси — подарена сянка от мъртвите, — и щом захвърлените късове се окажеха близо до нея, бяха почти голи и се бяха превърнали в мраморни статуи. „Защото щом нещата се провалят, събаряш статуите.“
Точно пред нея голите гърбове на теглещите лъщяха от драгоценната пот, докато се напрягаха в яремите. А дебелите въжета се усукваха, изпъваха се и бълваха лъскава прах по цялата си дължина. „Тези войници ги наричат тежки. Някои от тях поне. Тези, които не спират, които не падат, които не умират. Тези, които плашат другите и ги карат да продължават напред. Докато не паднат мъртви. Тежки. Тези войници.“
Замисли се отново за онзи ден. Слънцето се беше разляло по хоризонта. Денят си отиваше, а беше ден, в който никой не проговори, когато Змията се беше смълчала. Беше вървяла на три крачки зад Рут, а Рут вървеше изгърбен над Хелд, която се беше сгушила в прегръдката му, и очите на Хелд бяха затворени срещу блясъка — но пък те винаги бяха затворени, защото толкова много на този свят бе твърде тежко за гледане.
Това щеше да е последната им нощ. Знаеха го — цялата Змия го знаеше. Бадале не беше казала нищо, с което да ги разубеди. Навярно и тя се беше предала — трудно бе да се разбере със сигурност. Упорството може да съхрани целостта си, макар и да е направено само от въглени и пепел. Гневът може да изглежда жарък на допир, докато всъщност е студен и безжизнен. Така светът може да заблуди. Може да излъже и с лъжата да донесе заблуда. Да ти внуши представата, че каквото е, е истина. Така светът може да превърне една вяра във фатална болест.
Загледа се в гърбовете на тежките и си спомни още.
Стъпките на Рут се поколебаха. Спря се. Гласът му изпращя с безсловесен звук, а след това изпращя отново и той каза:
— Бадале. Мухите вече вървят.
Тя погледна краката си, да види дали ще могат да я отведат по-близо до него, и те бавно, с убийствена болка, я отведоха. И далече напред, там, накъдето гледаше той със заслепените си затворени очи, видя гъмжащи фигури, излизаха черни от червения блясък на залеза. Черни и гъмжащи. Мухи. И вървяха на два крака, едно гъмжило, после друго и друго, извираха от кървавата светлина.
— Мухите вървят — каза Рут.
Но тя ги беше прогонила. Последната й повеля със сила, тази, която я бе изразходила. И сега, този ден, вече не издухваше от устните си нищо освен въздух.
Бадале примижа.
— Искам пак да съм сляп, Бадале.
Тя погледна подпухналите мехури на мястото на очите му.
— Още си сляп, Рут.
— Тогава… те са в главата ми. Мухите… в главата ми.
— Не. И аз ги виждам. Но бръмченето — то просто е слънчевата светлина зад очите ти. Рут, те са хора.