Той залитна и едва не се строполи, но направи крачка встрани и с ужасно изящество се изправи.
— Бащи.
— Не. Да. Не.
— Върнали ли сме се, Бадале? Върнали ли сме се някак?
— Не. Вървим на запад. Със слънцето, всеки ден, всяка вечер. — Замълча. Змията се гърчеше зад двамата, мършавото й тяло се свиваше, сякаш това можеше да го опази. Фигурите от залеза се приближаваха. — Рут, има… деца.
— Какво е онова по кожата им — по лицата им?
Тя видя единствения баща сред тях, ръждивосива брада, очите му изпълнени със страдание, както са очите на някои бащи — когато за последен път прокуждат децата си. Но лицата на децата задържаха вниманието й. Татуировки.
— Те са се белязали, Рут.
„Капчици. Черни сълзи. Не, вече виждам истината. Не са сълзи. Сълзите са пресъхнали и никога вече няма да се върнат. Тези знаци, на лица и на длани, на ръце и рамене, и гърди. Тези знаци.“
— Рут.
— Бадале?
— Те имат нокти.
Той издиша хрипливо, разтреперан.
— Опитай се, Рут. Очите ти. Опитай се да ги отвориш.
— Не мога…
— Опитай се. Трябва.
Бащата, с тълпата негови деца с нокти, се приближи. Бяха напрегнати — виждаше го ясно. „Не ни очакваха. Не идват да търсят нас. Не са тук, за да ни спасят.“ Вече виждаше страданието им, жаждата, стиснала лицата им като ноктести ръце на скелет. „Ноктите ще те накарат да страдаш.“
И все пак бащата, застанал вече пред Рут, се пресегна към меха, окачен на оръжейния му колан. Малко вода имаше в него, виждаше се ясно по това колко е сплескан и по лекотата, с която го вдигна. Дръпна запушалката и го подаде на Рут.
А той на свой ред поднесе напред Хелд.
— Тя първо — каза Рут. — Моля ви, малкото първо.
Жестът бе недвусмислен и без да се поколебае, таткото пристъпи напред, и докато Рут дръпваше парцала от малкото сбръчкано личице на Хелд, брадатият мъж се наведе.
Бадале го видя как се присви от ужас, видя го как се взря в присвитите очи на Рут.
Затаи дъх. Зачака.
А той наклони меха, опря отвора на устата на Хелд и водата закапа. Тя въздъхна.
— Този татко, Рут, е добър татко.
Едно от ноктестите деца, година-две по-голямо от Рут, се приближи и нежно пое Хелд от ръцете му. Той понечи да се възпротиви, но нямаше нужната сила и когато бебето се озова в ръцете на непознатото момче, ръцете на самия Рут останаха присвити, все едно още я държеше, и Бадале видя как са се свили и стегнали сухожилията на лактите му. И мисълта й се върна назад, помъчи се да си спомни кога за последен път бе видяла Рут да не държи Хелд, и не можа.
Бебето вече бе призрак в ръцете му.
Таткото плачеше — тя виждаше вадичките, стичащи се по коравите му, изпечени от слънцето страни — и натика мундщука в устата на Рут, насила го пъхна между устните му. Няколко капки и отново навън.
Рут преглътна.
Другите деца с нокти се шмугнаха покрай тях, в навитата Змия, всяко заизважда меха си. Но не бяха достатъчно. Въпреки това продължиха.
И сега Бадале видя нова Змия, излизаше от залеза, и тази беше от желязо и ризници, и тя знаеше, че я е виждала вече, в сънищата си. Беше виждала отвисоко тази искряща змия. „Татковци и майки, но всички деца. А там — виждам я — онова там е единствената им майка. Виждам я. Идва.“
Около жената се изсипаха хора, с още мехове с вода.
Тя спря до брадатия мъж, очите й се спряха на Бадале, а когато заговори, бе на езика от сънищата на Бадале.
— Фидлър, те вървят в грешната посока.
— Да, адюнкта.
— Виждам само деца.
— Да.
Зад тази жена заговори друг войник.
— Но… Адюнкта, чии са те?
Тя се обърна.
— Няма значение, Юмрук, защото вече са наши.
Рут се обърна към Бадале.
— Какво казват?
— Казват, че трябва да се върнем обратно.
— Обратно? — прошепна той.
— Рут, ти не се провали — каза Бадале. — Ти поведе Змията и слепият ти език пробяга навън, и намери тези чужденци, които вече не са чужди. Рут, ти ни изведе от смъртта в живота. Рут… — Пристъпи към него. — Вече можеш да отдъхнеш.
Брадатият мъж — когото нарекоха Фидлър — успя да задържи Рут, но двамата паднаха на колене.
Адюнктата пристъпи към него.
— Капитане? Жив ли е?
Той долепи ухо до гърдите на Рут, после вдигна очи.
— И да бие все още сърцето му, адюнкта, не мога нито да го усетя, нито да го чуя.
Бадале заговори на езика им.
— Жив е, татко. Просто си отиде. За малко.
Мъжът, когото мама бе нарекла „Юмрук“ и който бе отстъпил назад, се приближи към нея.
— Дете, как така говориш малазански? Коя си ти?
„Коя съм? Не знам. Никога не съм знаела.“ Погледна мама в очите.
— Рут ни доведе до вас. Защото вие сте единствените останали.