— Единствените?
— Единствените, които няма да ни оставите. Ти си нашата майка.
При тези думи адюнктата сякаш се стъписа и очите й пламнаха от болка. Извърна лице от Бадале, а тя посочи Фидлър.
— А той е нашият татко и скоро ще си отиде, и никога повече няма да го видим отново. Както става с татковците. — Тази мисъл я натъжи, но тя тръсна глава да махне тъгата. — Просто така става.
Адюнктата трепереше и сякаш не можеше да погледне Бадале. Вместо това се обърна към мъжа до себе си.
— Юмрук, отворете резервните бурета.
— Адюнкта! Погледнете ги! Половината ще умрат преди разсъмване!
— Юмрук Блистиг, дадох заповед.
— Не можем да хабим никаква вода! Не и за тези… тези…
— Подчинете се на заповедта ми — каза адюнктата с много уморен тон. — Или ще заповядам да ви екзекутират. Тук. Моментално.
— И ще се изправите пред открит бунт! Заклевам се…
Фидлър се беше изправил, тръгна и застана пред Юмрук Блистиг толкова близо, че Юмрукът отстъпи назад. Фидлър не каза нищо, само се усмихна и белите му зъби блеснаха изпод сплъстената ръждива брада.
Блистиг изръмжа и се обърна.
— На ваша отговорност тогава.
— Капитани Юил и Гъд, придружете Юмрука — каза адюнктата.
Мъж и жена, които се бяха задържали назад, се обърнаха и тръгнаха от двете страни на Блистиг назад по колоната.
Фидлър се върна при лежащия на земята Рут. Коленичи до момчето и отпусна длан върху мършавото му лице. След това вдигна очи към Бадале.
— Той ви преведе?
Тя кимна.
— Колко далече? Колко време?
Тя сви рамене.
— От Коланси.
Мъжът примига, обърна се за миг към адюнктата, после отново към Бадале.
— Колко дни трябва да се върви до вода?
Тя поклати глава.
— До Икариас, където има кладенци… Не мога да си спомня. Седем дни? Десет?
— Невъзможно — каза някой от тълпата, събрала се зад адюнктата. — Имаме запаси само за ден. Без вода, три дни най-много… Адюнкта, не можем да се справим.
Бадале кривна глава.
— Където няма вода, има кръв. Мухи. Елитри. Където няма кръв, има деца, които са умрели.
— Юмрук Блистиг е прав този път, адюнкта — каза някой. — Не можем да направим това.
— Капитан Фидлър.
— Да?
— Наредете на съгледвачи да отведат онези, които могат да вървят, до фургоните с храна. Помолете хундрилите да се погрижат за тези, които не могат. Вижте всяко да получи вода и храна, ако могат да намерят.
— Да, адюнкта.
А после пъхна ръце под Рут и го вдигна. „Рут сега е Хелд. Той носеше Хелд, докато вече не можеше да я носи, а сега го носят, и така продължава това.“
— Адюнкта — рече тя, докато Фидлър отнасяше Рут, — наричат ме Бадале и имам стихове за теб.
— Дете, ако постоиш още малко без помощ, ще умреш. Ще чуя стиховете ти, но не сега.
Бадале се усмихна.
— Да, мамо.
„И за вас имам стихове.“ Взираше се в напрягащите се гърбове, в изпъващите се въжета, в съборените статуи край пътя. Две нощи вече след онази среща, последния път, когато Бадале бе видяла адюнктата. Или мъжа на име Фидлър. А водата вече бе свършила и Рут все още не искаше да се събуди, и Садик седеше върху балите и редеше боклуците си на фигурки, и след това отново ги прибираше, за следващия път.
Слушаше караниците. Чуваше свадите, виждаше кипналите изведнъж въртопи, където замахваха юмруци, счепкваха се войници, вадеха се ножове. Гледаше как тези мъже и жени залитат напред към смъртта, защото Икариас бе много далече. Нищо не им беше останало за пиене, а онези, които пиеха собствената си пикня, вече започваха да полудяват, защото пикнята е отрова — но не пиеха кръвта на мъртвите. Просто ги оставяха да лежат на земята.
Тази нощ беше преброила четиридесет и пет. Предната нощ бяха трийсет и девет, а в деня между тях бяха изнесли седемдесет и две тела от лагера, без да си правят труда да копаят ров, просто ги оставиха да лежат в редици.
Децата от Змията бяха на фургоните с храна. Тяхното вървене бе свършило и те също умираха.
„Икариас. Виждам кладенците ти. Бяха почти пресъхнали, когато те оставихме. Нещо отнема водата им, дори и сега. Не знам защо. Но няма значение. Няма да стигнем до тях. Вярно ли е тогава, че всички майки трябва да се провалят? И всички бащи трябва да си отидат, и никога повече да не ги видим отново?“
„Майко, имам стихове за теб. Ще дойдеш ли при мен? Ще чуеш ли думите ми?“
Фургонът трополеше, тежките се напрягаха. Умираха войници.
Вече бяха излезли на път. Съгледвачите на Фидлър го бяха проследили лесно. Малки избелели кости, всички, които бяха паднали зад момчето на име Рут и момичето, наречено Бадале. Всяка малка купчинка, в която се спънеше, бе обвинение, ням укор. Тези деца. Бяха направили невъзможното. „А сега ние ги предаваме.“