Очите й помръкнаха.
— Но вие ще… устоите.
Лостара Юил се покашля.
— Рутан, Т’лан Имасс ти се кланят. Титулуват те Древен.
— Не съм бог, Древен или не, Лостара. Съжалявам. Нямаше да е лошо обаче ако бях, нали? За всички нас. Просто да бях… извън това. Т’лан Имасс ще се справят, когато…
— Ти също — прекъсна го адюнктата. — И все пак не си бог.
— Не избираме кой ни ражда.
— Точно така. Кои са родителите ти?
Той се почеса енергично по брадата.
— Адюнкта, важно ли е? Възможно е тази пустиня да не ме убие. Също толкова вероятно е да ме убие.
— Ти ще стигнеш до града с кладенците.
— Нима? — Рутан поклати глава. — Позволете да бъда честен с вас. Не мога дори да си представя как са стигнали толкова далече тези деца. Какво казва Бадале? Преди десет дни? Но Икариас е на две, дори три седмици поход оттук.
— Откъде знаеш?
Той въздъхна.
— Гостувах някога на Джагът, които обитаваха Икариас с отцепница К’Чаин Че’Малле. Но простият факт си остава: единственият начин тези деца да са стигнали толкова далече, адюнкта, е през лабиринт.
Тавори се обърна към Лостара.
— Намери момичето и го доведи.
— Слушам, адюнкта.
След като се Лостара отдалечи, Тавори впи очи в Рутан.
— Лабиринт.
— Което е невъзможно. Знам. — Видя проблясък на надежда в очите й и поклати глава. — Недейте, адюнкта. Пустинята е пресъхнала и ако не внимавате, нещата може да се влошат още повече.
— Да се влошат? Обясни ми как може да се влошат още повече, капитане.
Той извърна поглед назад, където спеше Сканароу, и пак въздъхна.
— Извадете меча си, адюнкта.
— Моля?
— Извадете от ножницата своя меч Отатарал.
Беше го извадила наполовина, когато Рутан се пресегна и я сграбчи за китката. А след това повърна, рухна на колене и извърна глава.
Тавори тикна оръжието обратно в ножницата и се олюля.
— Богове!
Рутан изплю и изтри брадата си с ръка.
— Точно това никой от вас така и не разбра. — Погледна разтрепераните си ръце и огледа петната кръв, която беше изхрачил. — Не е просто някакъв проклет метал, който случайно поглъща магията. Отатарал е повлиян. — Изправи се. — Следващия път, когато извадите това оръжие, адюнкта, то ще призове. Тя вече се е развихрила в света. Драконът, който е източникът на всичкия Отатарал — живото сърце на онова, което отнема живот. Освободена е.
Видя паниката, надигаща се в нея — огромни пукнатини в бронята й — и протегна ръка.
— Чакайте… чуйте ме. Тавори Паран, чуйте! Ще се даде отговор — на всичко. На всичко!
И изведнъж сякаш дете вече стоеше пред него. Объркано, уплашено. Това разкъса сърцето му.
— Не ги интересува Сакатия бог. Разбирате ли ме? Онези, които са направили това. Не ги интересува какво става с него. Те посягат за нещо по-голямо — и мислят, че ще пометат всичко останало. Вас, Падналия, Форкрул Ассаил — всичко това пометено! Но са глупци. Разбирате ли ме? Аномандър Рейк загина, но Драконъс сега крачи по света. Разбирате ли? На всичко ще се даде отговор. — „И точно това е идиотският проблем — драконът Отатарал не може да остане неокован. Драконъс ще трябва да го убие — той или Елейнт — и с убиването му ще сложат край на цялата магия. Ще ни захвърлят всички в свят, лишен от чародейство.“
Беше му обърнала гръб и пак се взираше на изток.
— Това имаше предвид той — промълви тихо.
— Адюнкта?
— Каза, че мечът ми няма да е достатъчен — спорихме за това многократно. Каза… каза… — Обърна се към него и очите й изведнъж заблестяха, и Рутан бе поразен от внезапната красота на лицето й, красота, избуяла сякаш отникъде. — Каза… „Ще се даде отговор.“ Неговите думи, същите като твоите.
— За кого говорите? — настоя той. „Кой е замислял този кошмар през цялото време? Кой побеснял безумен идиот…“
— Бен Адефон Делат.
Рутан я зяпна невярващо, онемял от собствената си глупост.
— Това име…
— Висшият маг Бързия Бен, капитане. Той се закле, че ще спаси Бърн и че това е единствената клетва, която няма да предаде. Каза, че ракът трябва да бъде изрязан… Рутан? Какво ти е?
Но той й бе обърнал гръб, мъчеше се да задържи всичко в себе си. И не успя. Смехът изригна неудържим. Невярващ, изпълнен с удивление смях.
— Делат? Адефон Делат? Бързия Бен… О, в името на Бездната! Проклетата му дързост! Обаянието му ли ме направи толкова тъп? Нищо чудно, че странеше от мен!
— Капитане?
Той я погледна и усети как устата му се разчекна в безумна, безпомощна усмивка.
— И изчезна в битката с Късоопашатите! Ама разбира се! Гуглата да ме вземе дано!
Устните й се стегнаха в тънка резка.
— Капитан Рутан Гъд, дори ти не може да си толкова задръстен. Разбира се, че не е мъртъв. — Посочи един сгърбен мъж, седнал наблизо на един камък. — Попитай септарха на Д’рек. Той ще ти каже. Дори той най-сетне го проумя.