Банашар се вдигна като по команда и с олюляване се приближи към тях. Размаха пръст на Рутан Гъд и изръмжа през разядените си кървящи зъби:
— Това е игра на Бързия Бен, о, Древни. Костите са в неговите потни ръце и е така от доста време. Е, щом на масата му ще намериш Червея на Есента и някогашния Господар на Смъртта, и Сенкотрон и Котильон, да не говорим за предишните играчи Аномандър Рейк и Десемврий, и кой знае още кого, какво — наистина ли вярваше, че няколко хиляди проклети На’Рук биха могли да го свалят? Номерът в играта с Адефон Делат е, че той мами.
Обърна се към адюнктата и я удостои с лек поклон.
— Лейди Тавори, ще е честно, ако кажа, че ще помня светлината в очите ви — след като имах привилегията да я видя сега — до края на живота си. Не говорех ли за героизъм? Вярвам, че да, макар в отчаянието си може би да не слушахте.
— От думите ви, Върховен жрец, намерих силата за следващата стъпка. Простете ми, че не мога да ви дам нищо в замяна.
Той я изгледа, а след това промълви тихо:
— Милейди, не дадохте ли предостатъчно?
Рутан Гъд се почеса по брадата. Радостта бързо гаснеше и той се боеше, че ако разбърка пепелта, ще открие, че надеждата е била само една искра, вече изтляла.
— Все пак сме изправени пред дилема и наистина съжалявам, че Делат не е тук, макар да смятам, че дори и той нямаше да има отговори за тежкия ни хал. Тази пустиня ще ни довърши.
— Капитане — каза Тавори. — Ако падна, вземете меча ми.
— Ако го направя, адюнкта — и ако дойде време, когато ще трябва да го извадя, — това ще ме убие.
— Значи, както казахте, не може да сте Древен бог.
— Както казах — съгласи се той сухо. — Но работата е по-проста. Живял съм дълго и това е само благодарение на магията. Без чародейство ще съм нещо по-нищожно и от прах. — Обърна се към Банашар. — Делат не е единственият, играл на масата на боговете.
— Бих искал да чуя разказа ти някой ден, Рутан Гъд — отвърна с тъжна усмивка Банашар.
Рутан Гъд сви рамене.
— Честно казано, твърде гадно е за разказване.
Замълчаха, толкова изцедени от всичко казано — и почувствано, — че повече нищо сякаш не им бе останало.
И тогава се върна Лостара с момиченцето Бадале и с едно момче с торба на рамото.
Ном Кала вървеше през затихналия лагер сред лежащите неподвижно хора и усещаше как полузатворените очи я проследяват. Виждаше страдание в такива мащаби, че отдавна умрелите уж чувства тръпнеха в нея, и си спомни съдбата на собствената си раса, когато настъпваха стените от лед, когато измираха или си отиваха животните, когато нищо не бе останало за ядене, когато хората ги избиваха.
Отговорът им бе Ритуалът, бягство, оказало се затвор. Но такова нещо не бе достъпно за тези смъртни. „Още ден. Лъжа, която да им го даде, ако изобщо е възможно. Виж колко са слаби. Виж как се провалят. Още ден — но дали ще е дар? Походът, влачещите се стъпки, спомените, които се предават на поражението. Ще ми благодарят ли те за тези няколко мига повече?“
Може би желанието й да помогне бе всъщност проява на жестокост…
— Та какво е усещането? — чу немощен глас.
Спря и се обърна към войника, който я бе заговорил.
— Кое усещане?
— Да бъдеш… прах.
Не знаеше как да му отговори и затова замълча.
— Скоро ще се присъединим към вас — каза той.
— Няма. Никакъв спомен няма да остане, нищо, което да ви връща.
— Но аз имам нишки, Т’лан Имасс. Това е личното ми проклятие. Мен ще ме притеглят отново — или ще се опитват поне. Отново и отново.
Ном Кала го огледа замислено и поклати глава.
— Никакви нишки не виждам, смъртен. И да са съществували някога, вече ги няма. Нищо не те задържа. Нито волята на богове, нито лъжите за предопределение или съдба. Ти си откъснат от всичко освен от онова, което живее в теб.
— Нима? Нищо чудно, че се чувствам така самотен.
— Да. Това е причината.
— Но… Ти не си сама, нали, Т’лан Имасс?
— Да, не съм. Но това не е спасение. Просто споделяме самотата си заедно.
Той изсумтя.
— Не съм сигурен колко смислено е това, но мисля, че те разбирам. Виж, направете ни една услуга. Щом падне последният от нас, не се разпадайте на прах, не се предавайте. Излезте от тази пустиня. Извървете я. Моля те, ще го направите ли?
— Защото е казано, че тази пустиня не може да се прекоси. Да, разбирам те, смъртен.
— Ще го направите ли?
— Да.
Той се отпусна на походното одеяло с въздишка.
— Добре. Докажете им, че грешат. Мисля, че ще е достатъчно добре.