Ном Кала се поколеба за миг, след което промълви:
— Не се предавай, войник. Още един преход.
Без да отваря очи, той попита:
— И какъв е смисълът?
— Тласкай другарите си напред — през тази следваща нощ. Направи го, моля те. Както аз се съгласих да изпълня желанието ти, моля те да го сториш в замяна.
Той отвори очи и примижа към нея.
— Толкова ли е важно?
— Страданието е пропаст. Но я има другата страна, и на другата страна чака Падналия бог. Аз съм една от Седемте. Една от Необвързаните. Падналия бог разбира от страдание, смъртен. В това нещо не сте сами. Също както Т’лан Имасс не са сами.
— Да, ще се съглася с теб, че той разбира едно-друго за страданието. И вие също. Просто не виждам утехата в споделянето му.
— Ако не утеха, тогава намери сила.
— За да продължа да понасям това страдание? За какво?
„Да, Ном Кала, за какво? Имаш ли отговор? Има ли някой отговор?“
— Когато най-сетне стигнеш другата страна на тази пропаст, смъртен, и се вкопчиш в ръката на Падналия, задай му въпроса си.
Той се усмихна горчиво.
— Адски умно.
И отново затвори очи.
Тя продължи напред, притеснена и натежала от злочестина. „Ние, Т’лан Имасс, сме виждали цивилизации да се издигат и да пропадат. Виждали сме земи да умират и да се възраждат. Виждали сме морета да се пълнят и сме вървели по изсъхналите дъна на древни моря. Били сме свидетели на безчет борби на живота. От самотното същество, страдащо в последните си мигове, до хилядите, умиращи в един мразовит сезон.“
„И какво сме научили?“
„Само, че животът е цел сам по себе си. И че там, където има живот, ще има страдание. Има ли смисъл в това? Достатъчно основание ли е съществуването?“
„Аз съм Необвързана. Свободна съм да виждам — и какво виждам?“
„Виждам… нищо.“
Напред, в авангарда на колоната, видя няколко души. Изправени. Будни. „Сега трябва да намеря достойна лъжа. И ако името ми трябва да бъде прокълнато с последния дъх на тези човешки същества, така да бъде. Престъплението ми беше надеждата. Наказанието ми е да видя как се проваля.“
„Но Т’лан Имасс са понасяли това наказание дълго, а провалът на надеждата си има име. Нарича се страдание.“
— Думите — каза Бадале и погледна адюнктата в очите. — Намерих сила в думите. Но тази сила си отиде. Нищо не ми е останало.
Мама се обърна към приятелите си, но не отвърна нищо. Нямаше почти никакъв живот в простоватото й лице и безизразните й очи и тази гледка нарани Бадале някъде отвътре. „Имах стихове за теб. Но си отидоха. Пресъхнаха.“
Единият мъж почеса брадата си и каза:
— Дете… ако силата ти се върне… някой ден…
— Не е от онзи вид сила — отвърна Бадале. — Отиде си, може би завинаги. Не знам как да я върна. Мисля, че е умряла. — „Аз не съм надеждата ви. Не мога да съм. Трябваше да е обратното, не разбирате ли? Ние сме деца. Деца и нищо повече.“ — Богът, който е умрял тук. Било е същото.
Мама се намръщи.
— Можеш ли да обясниш това, Бадале?
Тя поклати глава.
Другият мъж — с тъжните очи — проговори:
— Какво можеш да ни кажеш за този бог, Бадале?
— Разпаднал се е.
— Просто сам се е разпаднал или някой го е разпаднал?
— Убиха го вярващите му.
Мъжът реагира все едно, че са го зашлевили през лицето.
— В песента на Елитрите е — продължи тя. — Богът поискал да даде на хората си един последен дар. Но те го отказали. Не искали да живеят с него и затова го убили. — Сви рамене. — Било е отдавна, във века, когато вярващите убивали своите богове, когато не им харесвало това, което им казвал богът. Но сега е различно, нали?
— Да — промърмори брадатият. — Сега просто ги пренебрегваме до смърт.
— Не боговете пренебрегваме — каза жената, която стоеше до мама. — А само даровете им на мъдрост.
— Стига да е достатъчно дълго, боговете просто увяхват и умират — каза другият мъж. — Повече време отнема, но все пак в крайна сметка си е убийство. И също толкова зли сме със смъртни, които имат дързостта да казват неща, които не искаме да чуем.
Мама погледна Бадале в очите и попита:
— Този град — Икариас — кой живее в него?
— Само призраци, мамо.
Садик бе седнал на земята и вадеше нещата си, но при споменаването на Икариас вдигна очи към нея и посочи брадатия.
— Бадале. Аз видях този мъж. В кристалните пещери под града.
Тя помисли и сви рамене.
— Значи не са призраци. А спомени.
— Замръзнали завинаги. — Брадатият изгледа момчето, след това се обърна към мама. — Адюнкта, те не могат да ти помогнат. Погледни ги — умират също като нас.
— Едва ли можем да се справим по-добре от тях — каза другият.
Мама се поколеба и кимна примирено.