„Това не трябваше да е така. Какво не виждам? Защо се чувствам толкова безпомощна?“
Брадатият продължаваше да гледа Садик. После каза:
— Върнете ги да спят, адюнкта. Всичко това е твърде… жестоко. Слънцето и горещината имам предвид.
— Лостара…
— Не. Аз ще ги заведа, адюнкта.
— Добре, капитане. Бадале, този мъж, Рутан Гъд, ще ви заведе.
— Да, мамо.
Капитанът се наведе към Садик и каза хрипливо:
— Я дай да ти помогна с тези играчки, момче.
Бадале зяпна, изведнъж затаила дъх, докато Рутан Гъд и Садик пълнеха опърпаната торба. Нещо накара Садик да вдигне глава и погледите им се срещнаха.
— Бадале? Какво?… Какво каза той?
Тя се мъчеше да си поеме дъх, да проговори. Нещо свирепо и диво закипя в нея. Падна на колене, дръпна торбата от малките ръце на Садик. Изсипа отново нещата и ги зяпна в почуда.
— Бадале?
Капитанът се беше отдръпнал, стъписан от страстта в жеста й, но мълчеше.
— Бадале?
— Садик… тези неща… това са играчки!
Той вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло и издаваше неподправено, отчаяно изумление. После изумлението се счупи и тя видя, че е готов да заплаче.
„Съжалявам. Бях… забравила.“
А погледът на Садик се върна на пръснатите по земята неща. Той посегна да пипне едно — снопче вързани с конци пера — и дръпна рязко ръката си.
— Играчки — прошепна Садик. — Те са играчки.
Капитанът се изправи и се отдръпна. Тя погледна в тъмните му очи и видя ужаса в тях, и разбра. „Да, това изгубихме.“
— Ей сега, капитане — промълви Бадале. — Ей сега. Само… още малко. Моля ви.
Той кимна и отведе възрастните настрана и макар да личеше, че са объркани и че имат въпроси, никой не каза и дума.
Бадале клекна срещу Садик. Взря се в нещата безпомощна. „Аз… не помня.“ Но когато посегна да вдигне някакво копче, когато се поколеба и погледна Садик, той само кимна, че може да го вземе и да си поиграе.
На трийсетина крачки от тях, потен от изгарящия зной, Рутан Гъд стоеше и гледаше, останал само с адюнктата. С няколко кратки, трудно изречени думи бе обяснил усещането си за станалото току-що.
Не беше честно. От всички престъпления, които бе видял през невъобразимо дългия си живот… „това надвишава всички. Изражението й. И на момчето, когато му го каза. Тези жалки боклуци, носени като съкровище — и не са ли съкровище?“ Най-сетне избърса очите си с ръка и рече:
— Говорихме за убийства на богове със странно безразличие, почти с гордост — а какво ни показаха те? Адюнкта, какво сме ние, когато убиваме невинността?
Тавори пресекнато пое дъх и каза:
— Ще се даде отговор.
Видя я как стегна рамене и пое бремето. Видя изумителния кураж в начина, по който вдигна глава, отказвайки да извърне очи… „Две деца, които се опитват да си спомнят какво е да си играеш. Адюнкта, не прави това. Не можеш да понесеш повече…“
Чуха стъпки и се обърнаха.
Т’лан Имасс.
— Един от дезертьорите ни — изсумтя Рутан Гъд.
— Ном Кала — отвърна привидението. — Вече на служба на Падналия, Древен.
— Какво искаш да ми кажеш? — попита Тавори.
— Адюнкта. Трябва да продължите още една нощ — не може да спрете тук. Не може да се предадете. Още една нощ.
— Възнамерявам да продължим толкова нощи, колкото можем, Ном Кала.
Т’лан Имасс мълчеше и ги гледаше.
— Не искате да се предадем — разбираме това, Ном Кала — каза Рутан Гъд. — Ние сме последната надежда на Падналия.
— Войниците ви се предават.
— Тях не ги интересува култът към Сакатия бог. Не искат да дадат живота си за кауза, която не разбират. Това объркване и тази неохота отслабват духа им.
— Да, Древен. Тъкмо затова трябва да има още една нощ поход.
— А след това? — попита адюнктата. — Какво спасение ще ни донесе следващото утро?
— Седемте Умиращи огъня ще се постараем да съживим Телланн — отвърна Ном Кала. — Започнали сме приготовленията си за Ритуал на отваряне. Щом сътворим портал, ще преминем през него до място, където има вода. Ще напълним буретата и ще ви ги донесем. Но ни трябва още един ден.
— Вие сте само седем — каза Рутан. — В тази пустиня не е достатъчно.
— Ще се справим, Древен.
— Щом казваш.
— Да, казвам. Сега уведомете войниците си. Още един преход.
— За да стигнем до спасението — каза адюнктата.
— Да.
— Добре, Ном Кала.
Т’лан Имасс им се поклони, обърна се и закрачи обратно през лагера.
Адюнктата въздъхна.
— В твоя явно дълъг живот, капитане, хвърлял ли си някога зарове с Т’лан Имасс?
— Не. Бях убеден, че е благоразумно от моя страна.
— А сега?
Рутан Гъд поклати глава.
— Те са ужасни лъжци.
— Все пак съм благодарна за желанието им да помогнат.