Сакатият бог

— Не ни е нужно, адюнкта. Не ни трябва помощ, за да продължим напред.

— Нима?

— Да. — Посочи Бадале и Садик. — Днес ще обиколя сред бойците, адюнкта, защото имам да им разкажа нещо. За две деца и торба играчки.

Тя го погледна.

— Тези деца ли?

Той кимна.

— Да. Тези деца.

18.

На брега там където среща земята морето
рибарите где коленичат над рани неизцелими
и водата по здрач гдето с плач се отлива
в огледалото ти си отиваш

Сред дървета червени и листа излинели
брадварят където се лута в дъбрава
а земята тече на сълзи към забрава
в огледалото ти си отиваш

И високо в безмълвен сезон на хълмист бастион
в дъжд изгарящ и в душа опетнена
там където децата лежат и където заспиват
в огледалото ти си отиваш

Дълга там сред браздите дебне сянката скрита
от олтара събудена за да сбъдне съдбите
на друг бог на когото са свършили дните
в огледалото ти си отиваш

И когато над полята стихват вечерта бедите
и надеждата войнишка непостигната умре
в сънища за нищо идно, в блянове за нещо дивно
в огледалото ти си отиваш

Святото е опетнено паметникът разрушен е
срутен долу на земята от разрухата горчива
красотата мимолетна още малко уж е жива
в огледалото ти си отиваш

Боговете дават боговете вземат
щом нашата вяра е на вкус като кръв
пий тази кръв и моли се човече
красотата от кратка да стане вечна
че когато всичко свърши
и си довършен
в огледалото ти си отиваш
в огледалото ти си отиваш

Песен за последната молитва (във века на осъждането)

Севул от Коланси

Усети смушкването с лакът и си представи, че е в трюма на кораб, подмятан от тежки вълни. Когато смушкването се повтори, си помисли за пиянски нощи — че е паднал под маса и нечий ботуш го подритва. При третото смушкване — по-силно този път, раздразнено или нетърпеливо — изруга тихо. Но нещо бе слепило устните му, тъй че ругатнята излезе на стон.

Реши, че е време да отвори очи.

Това се оказа трудно: клепачите му бяха като залепнали, защипаха жестоко щом примига. Сумрак, размътени фигури, нещо като лице, зареяно над него. Въздухът миришеше на развала. Вкусът в устата му бе на стара, много стара кръв. И още нещо имаше. Горчиво. Вкусът на провала, реши той.

— Ставай.

Друга фигура, този път коленичила до него. Мека длан се притисна до лицето му — но брадата му бе корава и изстърга под дланта и тя се отдръпна. Но веднага след това се върна, толкова корава, че сякаш го зашлеви.

И някаква жена каза:

— Нямаме време. Вратата е отворена. Някои тъдява ги усещат тия неща.

Първият глас рече:

— Отровата вече не действа. Отдавна. Но дълго не се е движил.

— Пазачът трябваше да…

— Заскитал се е из лабиринтите сигурно. Късмет имаме.

— Просто ми помогни да го вдигнем, става ли?

Ръце под мишниците му, пъшкат — и той усети, че се отлепва от каменния под, само петите му останаха долу. Последва внезапна болка в кръста и краката, докато се мъчеха да го вдигнат. Не можеше да си спомни да е бил толкова тежък… беше ли изобщо толкова тежък?

— Изправи се, проклет да си — не мога да те крепя така.

— А какво мислиш че ми беше на мене? — попита жената до него. — Всичките ми кокали пращяха под него.

Болката го жегна остро в краката, той изруга, залитна и…

— Така, сега стъпка назад — облегни се на стената. Добре, точно така. Сега ме погледни, идиот с идиот. Погледни ме и се сети, че ме познаваш.

Беше тъмно, но успя да различи лицето на мъжа. Взря се във впитите в него очи и се намръщи.

— Как се казвам? — попита мъжът.

Той облиза сухите си устни, преглътна и успя да каже:

— Познавам те. Ти си… Б-б-б… Бух.

— Бух? — Мъжът се обърна към жената. — Казва, че съм Бух.

— Да го зашлевя ли още веднъж?

— Бррр. — Примига към жената. — Бух и Бррр. А, сетих се. Вие ме напихте. Прецакахте ме. Къде са ми гащите?

Оттласна се от стената, изгледа кръвнишки мъжът и жената и с удоволствие видя как двамата отстъпиха назад.

Бяха в някакъв коридор и вдясно от него имаше дървена врата, отворена, и зад нея се виждаше мръсен дом, а от него лъхаше на студ, вмирисан на застояла вода и на смет.

Мъжът заговори бавно, като на дете.