Който и да се опитваше да отвори, не успяваше.
— Що за чудесен водач си ми пратил, Уискиджак? Не може да отвори дори една тъпа врата.
— Мм?
— Спи, обич моя.
Стана и отиде до вратата. Вдигна мандалото с върха на меча, отстъпи крака назад и я дръпна.
В коридора клечеше проскубана котка.
Проскубана?
— Това гадно животно е умряло! Проклета от Гуглата немряща котка… богове на бездната.
Котката имаше плетен нашийник, кожен. От него висеше потъмняла сребърна монета или може би медальон. Пикър се наведе, хвана го и я дръпна. Намръщи се, когато котката не направи никакво усилие да тръгне, а просто се хлъзна по пода.
— Богове, вониш ужасно!
Изгнилите очни кухини я изгледаха толкова изразително, колкото би направила всяка жива котка. Пикър се наведе още малко и огледа медальона. Смътни драскотини от двете страни, име на архаичен джадроуби или на езика на ривите.
— Тъфти?
Значи Бленд и Анци не си го бяха измислили. Говореха истината. Бяха намерили проклета умряла котка на джагъта.
Присви очи към нашийника. Кожата бе изпъстрена с татуировка с цвят на охра.
— О… Чакай да се сетя… Т’лан Имасс?
Зад нея Бленд подвикна:
— Пик?
— Спокойно — отвърна Пикър и се изправи. — Котката е.
— Нахрани ли я? Аз забравих… О, богове, не изобщо не си спомням кога за последен път я храних!
Бленд, разбира се, продължаваше да спи. Просто сънуваше един от онези сънища. Седна до нея и прошепна:
— Вярно е, Бленд. Забравила си. От месеци!
Бленд простена, лицето й се изкриви от тъга, но очите й си останаха затворени.
— Голяма беля си направила, Бленд. Горката котка. Току-що я намерих и Гуглата ми е свидетел, не е приятна гледка.
— Можеше да я нахраниш, Пикър — защо не я нахрани?
Нещо остро бодна Пикър под брадичката и тя замръзна.
— Няма да е зле да ми отговориш — каза почти нехайно Бленд. — Виждаш ли, обичах я онази котка. Подариха ми я на шестия ми рожден ден. Беше любимата ми котка.
— Блупърл? — извика Пикър. — Можеш ли да оправиш това? Моля те! Блупърл?
Никакъв отговор. Пикър знаеше, че ако се опита да се отдръпне, убийствените инстинкти на Бленд ще отвърнат с фатално забиване — нагоре и през мозъка й. Изтръпна.
— Само се пошегувах, скъпа. Тъфти е добре.
Веждите на Бленд се свиха.
— Тъфти ли?
— Ъъ… котката, дето забравих да я нахраня.
Ножът изчезна под завивките и Бленд й обърна гръб.
— Никога не те е бивало с животинките, Пикър. Бас държа, че вече те мрази. Няма повече да се гушка в теб.
След миг отново хъркаше.
Пикър въздъхна треперливо. Избърса потта от очите си и погледна ядосано грозното същество на прага.
— Богове на небесата, дано.
И видя сребърните гривни.
Водите се укротиха, както всеки път щом излезеше на палубата.
Шурк Елале се обърна към приближаващия се Джагът. Останалите от екипажа й — малцината все още живи — седяха или лежаха отмалели и гледаха с почти завидно възхищение ужасния воин. Да, доскорошният бог на смъртта бе тук и изключителната ирония в срещата й с Качулатия беше просто прелестна. В Ледерас щеше да е готова да заложи всичко, че точно такава среща никога няма да има.
Но ето, че бе капитан на Кораба на мъртвите на Гуглата, или както там го наричаше той. „Съд на душите“? Само „Смърт“? Нещо злокобно във всеки случай. Не че имаше много работа за нея, като да дава заповеди или нещо такова. Това, което тласкаше кораба напред, не бе подвластно на ветрове, на платна или въжета. И нито едно гребло не се виждаше.
Изведнъж морето бе станало безинтересно. Все едно всичките й умения — и тези на екипажа й — бяха станали несъществени. И въпреки цялата лекота и удобство, които произтичаха от такова плаване, усещането й бе за трагична загуба. Уважението й към морето се разколебаваше, сякаш фатално отслабнало, и тя се зачуди дали скоро хората няма окончателно да господстват над вълните и това няма да доведе до края на всякакво смирение. „А нека си го признаем, човечество без смирение е опасна сила. Не знам защо си въобразявам, че виждам бъдещето, но чувството е точно това. За някакво бъдеще, когато магията решава всичките ни проблеми, но единствено за да създаде нови. Ако това ще е реалното бъдеще, не го искам.“