— Защо те изненадва? — отвърна тя ядосано. — Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да разбие сърцето ми. Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да ме разгневи — от наглостта ви. От презрението ви.
— Не изпитваме презрение към адюнкта Тавори Паран.
— Нима?
— Капитане, тя взима наглостта ни и ни смирява.
— А каква е наградата й?
Гуглата извърна очи.
— За нея награда няма.
— Но тя… Тя не се е съгласила на това, нали?
— На този въпрос няма да ти отговоря, капитане. — Подмина я и вдигна ръце. — Не можем да понесем насилието, което сътвориха мислите ти. Така че нямам друг изход освен да се намеся. За щастие… — изгледа я за миг през рамо — Маел съдейства.
— Да използвате една невинна жена…
— Започваш да злоупотребяваш с търпението ми, капитан Елале. Ако смяташ да се бориш с мен през остатъка от това пътуване, ще трябва да си намеря друг капитан.
— Както си решиш. Бегло познавам адюнктата, но…
Той рязко се обърна към нея.
— Бегло я познаваш, да. Ще ти кажа следното. Погледнах я през очите на сестра й, иззад забралото на шлема й — в мига, в който тя умря, — и видях своя убиец — адюнкта Тавори Паран. А кръвта, която капеше от меча й, беше моята. Ти ли ще ми говориш за невинност? Няма такова нещо като невинност.
— В такъв случай използването й сега… това наказание ли е?
— Приеми го така, ако облекчава съвестта ти.
— Тя е убила сестра си?
— Да.
— Чувството за вина ли я тласка сега, Качулати? Изкупление ли търси?
— Предполагам, че да.
— Ще го намери ли?
Гуглата сви рамене.
„Какво премълчаваш? Усещам, че… има нещо. Сестрата… забрало.“
— Качулати, смъртта на сестра й… нещастен случай ли беше?
Джагътът мълчеше. Тя пристъпи към него.
— Тавори всъщност знае ли, че е убила сестра си?
— Въпросът е несъществен, капитан Елале. Тъкмо незнаещият най-много копнее за изкупление.
Тя се отдръпна, отиде до перилото и загледа вълните. Точно на тези Скорген им казваше „шупнали“.
— Ако се бяхме срещнали в твоето владение, Качулати, нямаше да откажа участта си. Нямаше да се опитам да избягам. Щях да се опитам да те убия.
— Мнозина са опитвали, капитане.
— Браво на тях. — „Шупнали вълни.“ — Качулати, ако тя така и не разбере… ако носи в себе си това незнание до края на живота си… интересува ли те изобщо?
— Мислиш ли, че знанието е дар?
— Не знам…
— Истината може да е в краката ти. Истината може да лежи свита на кълбо в тревите. Но все пак има нокти, все пак има зъби. Внимавай къде стъпваш, капитане.
— Запасите ни са на изчерпване. — Фелаш въздъхна и вдигна очи към слугинята си. — Скъпата ми майка е в беда. — Надигна се, разкърши гръб и простена. — Отдих ли предлагаш? Тези пътувания през неспокойни светове, чрез ледения дъх на Джагът или не, все пак оказват влияние върху деликатното ми естество. Но се налага да отхвърля притесненията ти, скъпа. Необходимостта налага… вино ли е това, което наливаш? Чудесно, мислех, че отдавна е свършило.
— Помолих за малко, ваше височество.
— Нима? Кого?
— Изглежда — заговори жената, докато й подаваше чаша, — че възлиянията в името на смъртта продължават с неотслабваща сила, а ако богът на онзи ужасен долен свят е склонен да съгрешава в старите си… ъъ, общения, какво пък, защо да имаме нещо против?
— Точно така. И все пак, миличка, не ми допада мисълта, че общуваш с това престаряло същество. По-добре се дръж на почтително разстояние и се придържай към моята благоразумна предпазливост в това отношение.
— Както наредите.
— Но трябва да призная, че виното е превъзходно предвид произхода му… Вярвам, че си осигурила приличен запас, нали?
— За щастие, да, ваше височество.
— Другата новина е почти толкова потресаваща, опасявам се. Вече имаме основание да се съмняваме в мотивите на Сивите шлемове на Периш. Крайно обезпокоително.
Очите на слугинята — пълнеше лулата с ръждивец — се присвиха.
— Всъщност не плаваме ли за среща с флотата на перишите, ваше височество?
— Стига да не ни сполети бедствие, да. Но какво е разположението им? Отговорът на този въпрос сега е най-важният.
— Сигурно бих могла да погадая…
— Не можем да рискуваме с това. Лабиринтът на Форкрул Ассаил е настръхнал от гняв… хм, поетично ли се изразих, или се поддадох на клишето?
— Не бих могла да знам — отвърна слугинята, докато разпалваше лулата.
— Небрежни бяхме в образованието ти. Все едно. Твърде късно е вече, тъй като е добре известно, че мозъкът на човек закостенява от определена възраст нататък и става негоден за нови придобивки освен за прости неща като езици, бойни умения и прочие. Съществува момент, когато истинската гениалност е на ръка разстояние за всяко дете, и преценката на продължителността на този момент е всъщност единственото средство да се дефинира интелигентността. Ето защо, макар да си природно интелигентна и следователно е вероятно времето на твоята възприемчивост да е могло да се измерва с месеци, ако не и с години, направили сме всичко, което сме се сетили да направим в този времеви отрязък, и времето за съжаление е отминало… леле, какво има в това вино? Устата ми сякаш плещи сама. За повечето хора, разбира се, този момент на възприемчивост е кратък, за жалост. Ден? Половин ден? И, уви, отиде ли си, не можем да го върнем.