Полукръвният командир Ассаил носеше пищно украсено наметало от дебела промазана вълна, тъмносиньо. Златни гривни стягаха дългата й шия, а главата й бе обръсната и ъгловатите плочки на черепа й изпъкваха. Беше невъоръжена. Обърна се към нея с изражение на насмешлива изненада и вдигна ръка, за да спре войниците си.
Слугинята се огледа и забеляза следи от претърпени наскоро щети — повечето такелаж бе разкъсан и палубата бе осеяна с купища въжета. Поне двайсетина моряци работеха по възстановяването.
— Уведоми своя капитан — заговори полукръвната Ассаил, — че тъй като е нарушила териториални води, е длъжна да се подчини на законите на Висш Коланси. Аз съм Низша Разводнена Непримирима, Инквизитор на Южния флот.
— То пък един флот — подхвърли слугинята.
Инквизиторът примига.
— Внезапна буря временно ни разпръсна. Та да продължа посланието си до капитана ви: тя и екипажът й, включително всички пътници, трябва да приемат отсъждане.
— Под „отсъждане“ избиване ли имаш предвид?
Светлокожата жена се усмихна и усмивката сякаш огъна двете страни на лицето й леко навътре.
— Прогласът на Възмездието бе осветен. Продължаваме задачата.
— Това ли е съдбата и на перишите?
— Вашият кораб не е перишки. — Полукръвната се намръщи. — Долавям враждебност от кораба ви… а онова дебелото момиченце с лулата е маг, нали? Нея ще отсъдя първа.
Слугинята се върна до перилото, наведе се над него и подвикна:
— Ваше височество, има леко увъртане тука относно перишите. Май ще се окажете права.
— Нещо друго, които би могло да е важно? — попита Фелаш.
— Не, ваше височество. Просто искат да ни избият.
— А, добре. Продължавай.
Низшата Разводнена заговори:
— Не посягай за оръжията си. На колене. За всички вас изцеряването на света започва с вашата смърт. Сред всички причини да се умре има ли друга по-достойна от тази? Бъди благодарна, че придаваме смисъл на твоя край. На колене.
Слугинята поклати глава.
— Една Чиста вече го пробва това. Хвана ме неподготвена… за миг-два. Не можеш да командваш волята ми.
А след това се задвижи, доста по-бързо, отколкото очакваха. Ръцете й се стрелнаха напред, удариха двамата телохранители в гърдите и ги изхвърлиха през борда. Слугинята приклекна, избегна атаката на Низшата, изрита я във втората става на левия крак и той се огъна между коляното и глезена. Тя се олюля, а слугинята се шмугна покрай нея и се извъртя мълниеносно срещу шестимата морски пехотинци.
Видя, че зад тях идват още, и извади ножовете си. Трябваха й по-големи оръжия, а най-близкият до нея войник разполагаше с два хубави извити меча. Щеше да ги вземе.
Шурк Елале изруга слисана и се наведе да погледне как двамата телохранители в броня пльоснаха в кипналите вълни между корабите и потънаха сред пяна и мехури. Извърна се към Фелаш и попита:
— Трябва ли й помощ?
Оскубаните вежди на принцесата се вдигнаха.
— Определено се надявам, че не!
От палубата на другия кораб доехтя дрънчене на оръжия, викове и крясъци.
— Принцесо, тази ваша слугиня… откъде се е взела?
— А, виж, това е загадка.
— Просветлете ме все пак.
— Разполагаме ли с нужното време? Е, предполагам, че да. — Пуфна с лулата — лицето й за миг изчезна зад облаче дим — и рече: — Принос на майка ми е това. Седем бяха. Останаха шест… седмата, ами, имаше едно малко лично предизвикателство, което, мм, се провали. Все едно. Ще ви призная, изглеждат млади, но не се подвеждайте. Майка ми реши, че алхимиите са добро инвестиране в поддържането на енергичността на слугините на нейните шест любими дъщери. А ние, дъщерите, разбира се, сме се заклели да пазим в тайна всякакви такива неща, като поддържаме илюзията, че просто сме отраснали със своите верни спътнички и прочие…
Замълча, когато още един войник в ризница изхвърча през перилото на другия кораб и пльосна във водата, после продължи:
— Бяха изключително недоволни, че трябваше да се лишат от ужасните си маски, но накрая волята на майка ми надделя.
Шурк Елале се намръщи. „Маски?“
Моряците не бяха голям проблем, въпреки че Низшата Разводнена ги командваше с магията на гласа си, но все пак й отне известно време да се справи с тях. Необузданата им ярост бе стъписваща, но в действията им нямаше никаква тактика. Когато най-сетне прегази през проснатите в локви кръв тела и се приближи до Инквизитора, дишаше тежко и пот щипеше очите й.
Жената пред нея я изгледа гневно и изсъска:
— Що за демон си ти?
— А, на такива въпроси не отговарям — отвърна слугинята с крива усмивка.
Инквизиторът — бърза като мълния — опита да я изрита, но слугинята скочи високо, замахна с единия меч и посече крака й точно над коляното, а с другия разцепи черепа.