Трупът се смъкна в краката й сред локва кръв. Тя се огледа. Никакво движение нямаше при никой от другите трупове. „Точно както учеше майка.“ Погледна мечовете в ръцете си и ги пусна на палубата. „Боклуци.“
Отиде да си прибере ножовете.
Когато поеха отново, Гуглата се върна на палубата и се намръщи, като видя горящия зад тях кораб.
— Щях да я спра да го пали, но нямах шанс — измърмори Шурк Елале.
— О? Че защо, капитане?
— Димът се вижда отдалече.
— Да, наистина.
И Качулатия й се усмихна.
— Сега трябва да те оставя.
— Знаех си, че не си ми приятел — изсумтя Ублала.
— Уверявам те, че съм, Ублала Пунг — каза Драконъс. — Но възникнаха събития, които налагат намесата ми. Колкото до теб, чака те друго предначертание.
— Мразя предначертания.
— Разбираш ли какво значи „предначертание“?
Ублала хвърли поглед към Ралата и се намръщи.
— Разбира се. Мястото, където те пращат. Че кой не го знае?
— В известен смисъл е така. Боя се обаче, че бъркаш предначертание с предназначение. Ублала, предначертание е съдбата, която намираш за себе си. Мнозина се придържат към вярата, че е предопределена, сякаш бъдещето вече е решено и не можеш да направиш нищо, за да го избегнеш. Аз — не. Всеки от нас е свободен да решава.
— Тогава тръгвам с теб. Жена ми може да иде другаде. Непрекъснато говори за бебета, обаче аз не искам бебета — пречат ти да се забавляваш, а хората, които си родят, по цял ден приказват колко било страхотно, обаче са нещастни дори когато се усмихват. Или още по-лошо, има едни, дето си мислят, че бебетата им са преродените Богове на гения и че дори акито им мирише на цветя, и само говорят и говорят за тях, и е толкова скучно, че ми се ще да избягам или да им счупя вратовете, или да ги удавя всичките във ведрото с помия.
— Много строг възглед, Ублала.
— Да бе, лош. Хората се побъркват, като им се роди бебе. Почват да пълзят и да му гукат. Лошо ми става. — Сниши се да избегне камъка, с който го замери Ралата, и продължи: — Тъй че идвам с теб и ако си истински приятел, ще ме вземеш, защото ако направя бебе, животът ми е свършил. Свършил!
— Можеш ли да летиш, Ублала?
— Не е честно!
— Знам. Но няма да те нося. Чуй ме сега. Стигнахме толкова на запад, колкото трябваше. Сега трябва да тръгнеш на север.
— Защо?
Драконъс извърна очи и въздъхна.
— Твоята невинност е дар, Ублала Пунг. Рядък дар. Трябва да се съхрани. Трябва да се пази, но не мога повече да правя това. Върви на север, само за това те моля.
— Къде отивам?
— Не мога да кажа със сигурност — призна Драконъс. — Нищо не е сигурно, особено сега.
— Ще се върнеш ли?
Драконъс помисли и поклати глава.
— Не мисля, че ще се срещнем отново. И това искрено ме натъжава.
— Ще отидеш някъде да умреш ли?
— Не плачи, приятелю. Не знам какво ме очаква. — Пристъпи към Ублала. — Оставил съм ви достатъчно храна и вода за седмично пътуване. По-натам, каквото — такова. — Протегна ръка. — Хайде, да си стиснем ръцете.
Но Ублала награби бога в пламенна прегръдка.
След малко Драконъс се освободи.
— Даваш ми основание за онова, което трябва да опитам, приятелю. Ако чародейството трябва да умре, то магията в смъртната душа ще се съхрани. Или поне искам да вярвам в това.
— Убий го, Ублала! — изсъска Ралата. — Убий го веднага — можеш го! Прекърши му врата! Вземи му меча!
Ублала потръпна, после сви рамене.
— Тя все това разправя. Не го мисли сериозно, Драконъс. Честно. — Избърса очите си. — Довиждане. Никога вече няма да те видя. — И избухна в сълзи и захлипа, скрил очите си с ръце.
Когато обаче Ралата притича и посегна към ножа му, я перна небрежно и тя отхвърча, тупна тежко на земята и не помръдна.
Драконъс се наведе над нея и се намръщи.
— В несвяст. Е, това си го биваше.
Ублала подсмръкна и отвърна:
— Жените винаги ревнуват от приятелите на мъжа. Вечно казват лоши неща за тях. Понякога се опитват да ги наръгат с нож. Понякога правят секс с тях. Понякога бягат с тях. Понякога толкова се побъркват, че просто пукват. Но всичко това просто е глупаво.
Драконъс се изправи, тръгна, после спря и се обърна към Ублала.
— Всичко добро, Ублала Пунг.
— Не умирай, Драконъс.
Богът се усмихна.
— Ще се постарая.
Ублала погледа, докато приятелят му се стопи в изригналия черен призрачен мрак, видя как тъмното придоби очертания — разперени криле, дълга змийска шия, огромна глава с редици дълги като ятагани зъби, зловещо жълти очи.
Драконът се извиси в небето и огромните криле изсъскаха като студена вода по горещи камъни, щом съществото възви в кръг и отлетя.