— Всички бяха различни и всички бяха едни и същи. Но тази кауза — истинската кауза, която ви предложи — не се промени!
Ударът смъкна Айринд на колене.
Друг войник пристъпи на мястото му и приготви щита си. Звукът от настъпващите зад Спинок воини бе шепот — дихания, шумолене на броня, ботуши, търсещи здрава опора в листата.
— Вашият господар мислеше — всеки път — мислеше… за този момент.
Мечът отново блесна.
— Всеки път, всеки път. Каузата бе справедлива!
Тряс!
— Трябваше винаги да ви го напомня. За този ден!
Тряс!
— Днес Тайст Андий се бият за себе си!
И този път други оръжия отекнаха по ръбовете на щитове.
ТРЯС!
— За своя дом!
ТРЯС!
— За своя род!
ТРЯС!
Мечът потрепери в ръката му. Войникът до него се олюля и се свлече, щитът му бе разцепен на две.
Задъхан, Спинок Дурав продължи напред. „Аномандър Рейк — гледаш ли това? Виждаш ли тези лица — всички тези лица зад мен?“
— Този път! Чужди се бият във ваше име! Чужди умират за вас! Вашата кауза — не е тяхната!
ТРЯС!
Сблъсъкът го тласна напред, прониза го целия като нещо свято.
— Деца на Майката Тъма, човешки същества умират във ваше име!
ТРЯС!
Самият въздух затрепери от удара. Порой вода — полепнала по високите клони, по иглички и листа — се изсипа на дъжд със съсък.
Спинок вече чуваше грохота на битката напред.
„Виждаш ли, Аномандър? Стари приятелю, виждаш ли?“
„Това е наша война.“
ТРЯС!
През стволовете блесна изливаща се светлина. Огромно, извисяващо се туловище, внезапен рев на дракон.
„Богове, не! Какво са направили?“
ТРЯС!
Аномандър Рейк влезе в тронната зала. Сандалат Друкорлат се взря в него, докато крачеше към трона.
Тътенът отвън се смеси с гласа му.
— Освободи Силана.
— Къде е мечът ти?
Синът на Тъмата спря и се намръщи. Ръката му забърса дръжката на оръжието, окачено на колана му.
— Не този — рече тя. — Убиецът на Драконъс. Покажи ми. Покажи ми неговия меч!
— Ваше величество…
— Престани! Този трон не е мой. Твой е. Не ми се подигравайте, милорд. Казаха, че сте го убили. Казаха, че сте го посекли.
— Не съм направил такова нещо, ваше величество.
Внезапна мисъл я порази.
— Къде е Орфантал? Ти го взе с теб. Къде е синът ми? Любимият ми син? Кажи ми!
Той се приближи. Изглеждаше толкова млад, толкова уязвим. И всичко това беше… грешно. „А, това е много по-рано. Той все още не е убил Консорта. Но тогава… аз коя съм?“
— Освободи Силана, Сандалат Друкорлат. Бурята трябва да се освободи — разрушението на Карканас ще направи смъртта на всички безсмислена.
— Безсмислена! Да! Това казвах през цялото време! Всичко е безсмислено! И го доказвам!
Той вече стоеше пред нея, очите му на нивото на нейните.
— Корлат…
Писък прекъсна следващите му думи. Сандалат се присви и едва тогава осъзна, че се е изтръгнал от гърлото й.
— Още не! Къде е Орфантал? Любимият ми син?
Видя нещо в лицето му: болка, която не можеше да прикрие. Изобщо не беше знаела, че е толкова… слаб. Толкова беззащитен. Усмихна се презрително.
— На колене, Аномандър, Сине на Тъмата. На колене пред тази Заложница!
И той наистина коленичи и внезапен смях изригна от гърлото й. Неверие. Стъписване. Радост.
— Провъзгласявам своя любим син за Рицар на Мрака — а теб низвергвам! Коленичил си! Сега… — Тя се наведе от трона: — Пълзи!
— Освободете Силана, ваше величество, иначе може да няма Рицар на Мрака.
— Защо не?
— Защото унищожаваш Карканас!
Тя изпъна пръст към него.
— Както и ти! Когато накара Майката Тъма да обърне лицето си! Но не разбираш ли? Мога да ви спася от всичко това! Мога първа да го направя! Е, сега кой е заложникът?
Той се изправи, а Сандалат се присви в трона. Беше прекалила — виждаше го в очите му. В треперещите му ръце. Сякаш му беше трудно да проговори.
— Просто ми кажи — прошепна Сандалат. — Истината. Къде е синът ми?
Този въпрос сякаш нанесе смъртоносна рана. Аномандър Рейк се олюля, падна пак на колене, едната му ръка се вкопчи в ръба на тронния подиум.
И тогава тя разбра. Беше спечелила.
Десет крачки назад.
В пространството, оставено при отдръпването им от пробива, телата образуваха настилка от стъпкана кървава плът, натрошени копия и прекършени мечове. Тук-там потръпваха крайници, протягаха се ръце, подритваха стъпала. Уста на оцапани с кръв лица се отваряха като дупки към Бездната, очи зяпваха от ужас, болка и гаснещо примирение.
Шарл — не бе успяла да опази братчетата си живи и не бе успяла да иде при тях до този момент — стоеше до капитан Бревити. Мечът й беше забит в труп под краката й и тя знаеше, че няма да може да го вдигне повече. Нищо не бе останало, нищо освен бушуващата болка в ставите й, в мускулите и гръбнака й. Жажда пълзеше към гърлото й и всеки отчаян дъх, който поемаше в дробовете си, бе изпълнен с вонята на мъртвите и издъхващите.