Микс отвърна нещо, но при тоя шум отдолу Зев не можа да го чуе. Извърна се да попита, но после видя — от всички страни — тичащи напред фигури. И имаше мечове, и гората зад тях кипеше, и оглушителен шум идеше все по-близо — и вече бе тук.
Микс викаше нещо, но Зев само зяпна.
Кожа, черна като мастило. Високи шибаняци с какви ли не щеш оръжия, блъскат по ръбовете на щитовете, а погледът им — докато газеха през лагера, където всички деца се бяха присвили и зяпаха, където бременните жени трепереха и се свиваха — погледът им… „Познавам този поглед. Видях го в огледалото.“
„В нощта, когато избих всички.“
Двата черни дракона нямаше да издържат много дълго — чудо беше, че все още бяха живи, че продължаваха все още да се борят. Кадагар Фант ги остави на събратята си и се спусна над Брега. Вече виждаше как последните останки от омразния враг падат под мечовете на елитните воини — бяха обкръжени, окаяните убийци, които все още тъй глупаво бранеха водачите си — мъртвия и жената, коленичила до него.
Скоро щеше да кацне. Щеше да се преобрази. Искаше да е там, когато остане само жената. Искаше да й отсече главата със собствените си ръце. Тя ли беше кралицата? На цял Карканас? Вярваше, че е тя. Трябваше да признае храбростта й — да слезе на Първия бряг и да се бие редом до своя народ.
Но не всяка храброст е достойна за награда или дори признание. И единствената награда, която смяташе да даде на тази жена, беше бърза смърт. „Но жалка. Може би просто ще изтръгна живота й с ръце.“
Този свят бе натежал от дим, горяха далечни лесове и Кадагар се запита дали врагът не иска да му откаже трона, като злостно изгори града до основи. Лесно можеше да си представи подобно вероломство. „Но ние ще пресъградим. И ще отприщим светлината над този свят. Ще прогоним мрака, пъклените сенки. Нещо ново ще се роди от това. Век на мир. Блажен мир!“
Единият черен дракон профуча покрай него, подгонен от двама събратя. Знаеше, че скоро ще го сполети смъртта.
„Апарал, не биваше изобщо да преминаваш пръв. Знаеше, че той те чака.“ Но брат му, най-верният му слуга и приятел, вече се бе преобразил — самотно вцепенено тяло в подножието на Светлопада. От толкова високо изглеждаше нищожно малък и незначителен. А всичко това бе нередно — щеше да вдигне монумент за жертвата на Апарал, за величието на това, че е убил владелеца на меча Хуст. Там, в подножието на Светлопада, щеше да…
Черна като нощ, от края на гората долу връхлиташе приливна вълна. Кадагар се взря с ужас, щом се изля по брега и се стовари върху легионите му Лиосан.
Тайст Андий!
Завъртя се в кръг, присви крилете си, съживи магията в себе си и се понесе надолу към омразните си врагове. „Ще ги избия. Ще ги избия всичките!“
Нещо се завъртя покрай него сред мешавица от кръв — един от братята му, раздран на късове. Кадагар изкрещя, изви шията си и погледна нагоре с гняв.
Видя червен дракон — истински Елейнт, дваж по-голям от събратята му — да връхлита върху брат соултейкън. Огънят се изля от него на яростна вълна и порази белия дракон. Тялото се взриви на огнено кълбо, откъснати парчета месо излетяха настрани, ръсеха след себе си черен дим. А от небето идваха още черни дракони.
Два от тях се спуснаха към събратята му, които гонеха самотния дракон, и връхлетяха върху тях на порой от зъби и нокти.
Самотната жертва под тях се задържа, крилете й изтътнаха във въздуха и тя се заиздига към Кадагар.
Срещу него нямаше да издържи. Твърде ранена и изтощена беше — щеше да я унищожи бързо и след това да се върне на помощ на събратята си. „Това не може да свърши така! Не трябва!“
Нещо се стовари върху него като каменен юмрук и той изкрещя от болка и гняв, докато огромните зъби раздираха дълбоки бразди по гърба му. Изщракаха челюсти и прекършиха едното му крило. Безпомощен, Кадагар полетя надолу към земята.
Падна на брега сред дъжд от натрошена бяла кост, превъртя се и се удари в неподатливата стена на Светлопада. Пясък се изсипа отгоре и запълни раздраните рани. Далече горе ехтяха предсмъртните викове на събратята му. На хиляда крачки встрани кънтеше битката при пролома. Беше сам, ранен, довършен.
Преобрази се, седна, опря гръб на стената на Светлопада и загледа как черният дракон, който го бе поразил, каца на трийсет крачки от него, като ръси кръв като дъжд.
Високо горе червеният Елейнт уби още един от събратята му соултейкън — сграбчи го в ноктите си като птиче, разкъса крайниците му и му строши черепа в огромните си челюсти.
Черната, която го бе повикала, се бе преобразила и вече крачеше към него.