Но тук, в лагера на хундрилите, ново дете скоро щеше да дойде на този свят.
Коравите воини бяха обкръжили родилната палатка. Видя труп на кон наблизо и се качи на него.
Децата й я видяха и се обърнаха към нея, защото знаеха какво предстои. Тя погледна надолу, срещна блесналите очи на Садик и кимна.
После съживи гласа си.
— Има майка тази нощ.
Воините се извърнаха към нея — нямаха избор. Щеше да ги накара да слушат, поне за да им даде единственото, което й бе останало. „Както започна всичко, така свършва. Това е, което имам, единственото, което винаги съм имала. Думи.“
Лица се взираха в нея, но не можеше да проумее онова, което виждаше в тях. И едва можеше да си спомни думите, които бе изрекла току-що, но щом погледна надолу към Садик, той кимна, за да й каже, че ги има, събрал ги е като играчките в торбата, увиснала от ръката му. „А когато стане мъж, ще го запише, всичко това, и една нощ ще го намери странник, поет, певец на приказки и мълвец на песни.“
„Ще дойде да подири падналите.“
„Като новородено дете, ще дойде да подири мъртвите.“
„Садик, ти няма да умреш тук. Не и за много, много години. Откъде знам това? А жената, която спи в другата стая — която те е обичала през целия си живот — коя е тя? Бих искала да видя това, ако можех.“
Виковете на майката бяха затихнали.
Появи се някакъв мъж. Мина през смълчалата се тълпа, която се раздвои да му отвори път. Влезе в палатката. Няколко мига по-късно майката вътре плачеше — звук, който изпълни света и от който сърцето на Бадале се разтуптя. А после: тъничък, жален плач.
Бадале усети, че някой е застанал до нея. Обърна се и видя адюнктата.
— Майко. Трябваше да водиш децата си.
— Наистина ли мислиш, че бих пропуснала това?
Бадале въздъхна и слезе от конския труп. Посегна и хвана ръката на адюнктата.
Тя потръпна като ужилена и я погледна отгоре стъписано.
— Не прави това.
— Майко, кога ще си позволиш да чувстваш?
Адюнктата се отдръпна и след малко вече се бе изгубила сред тълпата. И да й бяха отворили път, Бадале не го видя.
— Има майка тази нощ — прошепна тя. — Но за нея звездите са слепи.
Корик опипа с пръст венците си. Когато го извади и го погледна, беше оцапан с кръв. И това бе добра шега. Умираше от жажда също като другите, но вече от два дни пиеше собствената си кръв. Избърса пръста в бедрото си и огледа другите.
Смайлс щеше да ги надживее всички. Жените бяха по-силни по начини, които никой мъж не смееше да признае. Но пък и трябваше да са.
Вътре от носа му течеше още кръв. Изобщо не можеше да очисти гърлото си от нея, колкото и да преглъщаше. „Трябва да са по-силни. Курвенски дом. Видях всичко, което изобщо е трябвало да видя. По-добре, отколкото безкрайното дърдорене на който и да е учител по история. По-добре от всички ясновидци, пророци, агитатори и бунтовници. Да, ония свиваха юмруци и ги разтърсваха, блъскаха стените заради несправедливостта на всичко — но тези стени бяха просто кутиите, които построиха за себе си, кутиите, в които живееха. Изобщо не можеха да видят извън тях. И за повечето от тях кутията беше целият им свят. Представа нямаха, че извън нея има нещо друго.“
„Но курвите знаеха. Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб. Една жена отдава тялото си, когато вече не е останало нищо друго за даване. Отдава го както мъж дава последния си петак. В очите на курва ще намериш всичко, което си правим един на друг. Всичко.“
Предната нощ бе убил свой другар от Ловците на кости. Беше се опитал да открадне празно буре. Но не мислеше за това. Онова проклето лице, така изкривено от нуждата, или въздишката, излязла от мъжа в последния му дъх. Не, мислеше за курви.