И тогава, в един мрачен, безрадостен сезон — със сиви небеса и набъбнали вълни — старците идваха при нея. „Рибата си е отишла“, казваха. „Духовете трябва да бъдат усмирени. Избери една, майко, и направи от нея дар от нашия народ, нашия дар към жадните води.“ А тя си тръгваше и повикваше дъщерите си да се върнат в колибата.
Бяха от низше потекло. Цялото семейство. Съпругът и бащата на близначетата си бе отишъл, може би мъртъв. Всичко зависеше от нея. Едното дете благословено, другото — прокълнато. Но можеше да се спори кое от двете за какво. Знаеше всичко за това.
Нощ на жестоки ветрове, на огньове, съскащи от водните пръски. И Смайлс щеше да тръгне, с ножове в ръцете. И щеше да избие до един всички онези старци — с всичкия им глад, с цялата им нужда сега, когато бяха твърде стари вече, за да ловят риба, сега, когато единствената власт, която все още имаха, идеше със заплахите и предупрежденията им за гневни, отмъстителни духове. Да, щеше да им покаже един отмъстителен, гневен дух и даровете, които щеше да поднесе на гладното море, щяха да утолят хиляда духове от дълбините.
Тези сънища бяха като мед на езика й, натежал от соковете на наслада и задоволство. Подозираше, че такива сънища се крият в сърцата на всички. Копнежи за справедливост, за отплата, за изравняване на везните. И, разбира се, онова горчиво подмолно течение на знание, че всичко това е невъзможно, че толкова много би се вдигнало в съпротива, в самосъхранение дори, за да съкруши този сън, крехките му кости, туптенето на сърцето му — дори то не можеше да отнеме сладката радост, драгоценната надежда.
Кладенци за монетата, милеарни камъни за гирляндите, гробни могили за бесовския танц — светът беше пълен с магически места, очакващи желания. Империи вдигаха залози, откриваха турнири, стремяха се да издигнат високо герои от простолюдието — „и всички се втурват нагоре със своите сънища. Но спрете. Погледнете назад. Богове, огледайте се наоколо! Ако единственото, което търсим, е бягство, какво казва това за света, в който живеем? За онова село, онзи град, онзи живот?“
„Отчаяни сме със своите сънища. Какво — о, какво — казва това?“
Тъй че онези две деца бяха забравили за играчките. Не беше изненадана. Помнеше деня, в който седна с последните играчки, които си имаше, но срещу нея не седеше никой. Къде беше сестра й? Бяха я взели. „Но как ще си играя?“
— „Дете, взеха я отдавна. Не можеш да помниш онова, което никога не си имала. Излез сега и си играй със Скела.“
— „Скела е знатна — тя само ми заповядва.“
— „Така са нещата, дете. По-добре да свикваш.“
В съня си пазеше убийството на Скела за накрая.
Братята на Кътъл бяха на стената, когато ги връхлетя. Помнеше стъписването си. Градът им падаше. Братята му току-що бяха загинали, докато го бранеха. Войниците на Хендж бяха в пробива, катереха се над развалините, излизаха от прахта и виеха като демони.
Тъй че — уроци. Никоя стена не е несъкрушима. А човекът с решителен дух може да загине точно толкова лесно, колкото и страхливецът. Би предпочел да вярва, че не е така — нищо от това. И че децата може да бъдат оставени да си играят, без да се тревожат за предстоящото. Да си играят, както той и братята му си бяха играли, без да съзнават иронията, докато се нападат с дървените мечове и се борят да защитят някое сметище зад рибарските кейове, умират един по един като герои в някакъв въображаем последен отпор, отдават живота си, за да спасят рояците мухи, пищящите чайки и купищата раковини. Където е коленичила безпомощна девица или нещо такова.
Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. А какви разкази за подвизите си заплитаха, нали? В онези дълги зими, когато сякаш сивото болнаво небе искаше да рухне върху целия град, да го съкруши завинаги, те живееха и умираха в бляскавата си епичност.
Ритник в задника го беше изхвърлил от детството. Не беше забравил онези игри обаче. Живееха в него и щяха да живеят до последния проклет ден. Но не заради очевидните причини. Носталгията е като болест, която се прокрадва и отнема цвета от света и времето, в които живееш. Създадена за вгорчени хора. Опасни хора, когато искат да върнат нещо, което никога не е било. „И онова тогава дори не беше нашата невинност — изобщо не се чувствахме невинни.“ Ден след ден живееха по-големи от годините си в края на краищата. И не дори връзките на семейната кръв, онези тъй познати лица, покрай които бе отраснал, и цялата сигурност, закрила и утеха, която предлагаха. Не, онези игри оставаха с него заради нещо друго, нещо, което сега разбираше, че е било с него живо още от онези дни.