— Грешиш. Точно това правим. Тя го направи Юмрук.
— Но той се опитва да убие собствените си войници!
Уидършинс изсъска да привлече вниманието им.
— Един Т’лан Имасс идва насам, сержант.
— Сега пък какво?
Немрящият спря пред Детсмел.
— Лечител, има нужда от теб.
— На теб отдавна не може да ти се помогне…
— Мъжът на име Поурс издъхва от рана от нож. Ще дойдеш ли?
Детсмел погледна Балм и сержантът каза:
— Върви. Аз ще потърся Кайндли.
Шортноус беше побеснял. Останалите рекоха, че трябвало да е той, тъй че той отиде и намери Флашуит и Мейфлай, а малко по-късно към тях се присъедини и Солтлик. Никой не каза кой знае какво, но беше ясно, че Шортноус ще ги води. Не знаеше защо, но не беше в настроение да спори, тъй че щеше да е той, все едно дали го искаше, или не.
Поведе ги през гъстата гмеж на редовната пехота; войниците се стапяха пред тях и с празни и измъчени очи ги проследяваха по пътя им.
Можеше да са впрегнати като волове, но това не означаваше, че не обръщат внимание на ставащото около тях. Повечето не си струваше да го дъвче човек, но понякога някой непредпазлив коментар увисваше във въздуха, а след това, щом дойдеше още нещо, се връщаше и нещата започваха да се навързват.
Не бяха волове. Бяха тежки. И до ушите им бе стигнала вестта, че са разбили черепа на Шортхенд и вероятно няма да преживее нощта, и че отделение морска пехота е нападнато от засада, като единия е свален, но за щастие е жив. Този, който беше смлатил главата на Шортхенд, май бил изкормен от морски пехотинец, но поне други двама от нападателите се бяха измъкнали.
Не бяха само двама, знаеше Шортноус. Двама с арбалети, да, откраднати от фургон. Но поне още седем с тях. Бандата главорези на Блистиг.
Всяка армия си ги имаше. Създаваха проблем само когато някой глупак ги събереше наедно, а Блистиг беше направил точно това.
Счупване на глава на тежък? И то в гръб? На това трябваше да се отговори. Шортхенд беше чвор в триона на Пънчовците. Беше затъпил доста зъби на този трион. Лош късмет с пръстите, но рязането на дърва си е опасна работа, почти… Шортноус се намръщи… почти толкова опасна, колкото да си тежък.
Толкова по-зле, че Блистиг не беше с хората си, когато ги намериха. Нямаше да го убият обаче. Щяха просто да го оставят да гледа как нагазиха в бандата му гадняри, разоръжиха ги, изпочупиха ръце и крака, а Мейфлай шибна един от тъпаците в бъбрека и го накара да оплиска навсякъде. Да, щеше да е страхотно Юмрукът да види, когато Солтлик намери един от откраднатите арбалети и се опита да го натика с дръжката напред в устата на гадняра. Разни неща се скъсаха, изпращяха и се счупиха, но успя да му го навре чак до средата на гърлото, което си беше успех. Там го оставиха.
Шортноус и Флашуит използваха само юмруците си и млатеха лица на кървава пихтия, а за това потрябваха доста удари, но единствените, които гледаха, бяха редовните и накрая те просто тръгнаха отново напред, защото нищо друго не можеше да се направи.
Някой да пръсне главата на тежък! Това не беше правено. Никога.
Но дори Шортноус се изненада, когато един от редовните, сержант, който водеше отделението си последен, погледна телата на гаднярите, проснати на земята, и заплю най-близкия — не истинска плюнка, само звукът и тръскането на главата, но достатъчно ясно да се разбере. И Шортноус тогава погледна към Флашуит, а после към Солтлик, и те му кимнаха.
Точно както тежките не бяха волове, така и не всички редовни бяха товарни мулета. Бяха видели, бяха чули. Бяха схванали за какво става въпрос. И това беше добре.
По-добре, отколкото да ги избият всичките, нали? „Щеше да отнеме цяла нощ. Ако не и повече.“
— Намерихме го, Юмрук — каза капитан Рабанд.
Кайндли се обърна към Балм.
— Изтегли всички веднага — това е между мен и Блистиг, ясно?
Сержантът кимна, но след това се поколеба.
— Юмрук? Ще го убиете, нали?
— Сержант?
— Ами, сър, просто… ако вие не щете, заради разни правила там, една дума на Троутслитър или на Смайлс, дето е в отделението на Тар, или…
— Десантчик, чуй какво ще ти кажа. Освен ако не държиш да видиш някой от морската пехота обесен, няма да пипате Юмрук Блистиг. Ясен ли съм?
— Да ме прощавате, Юмрук, но до изгрев-слънце всички ще пълзим, и то ако можем. Тъй че тая заплаха не значи много, ако ме разбирате. Имаме списък под името на Блистиг, Юмрук, и очакваме да драснете една хубава червена черта през тоя списък, като почнете с него.
— Говориш за бунт, сержант.
— Гадна дума, сър. Как го наричаха Подпалвачите на мостове? Чистка. Стар малазански навик, нали? Подхванат от самия император, а императрицата после правеше същото.