Садик я погледна мълчаливо и тя разбра, че я е чул. Разбира се, че бяха за него тези стихове, но тя подозираше, че той не знае това. „Но човекът, който ще го намери, ще знае. Може би ще плаче, след като ние не можем. Може би ще разкаже тази приказка така, че да накара слушащите да плачат, защото ние не можем.“
Дойде един старец хундрил и помогна на Садик да натовари торбата с играчки на един фургон. Садик погледна към нея и тя кимна и той се качи и се настани до съкровището си. Сигурно вярваше, че ще умре там.
„Но няма да умре. Как ще оцелее? Бих искала да знам отговора на това, защото в него се крие тайна.“
А после платнището на родилната палатка се дръпна настрани и бащата излезе. Очите му бяха зачервени от плачене, но въпреки това имаше огън в тях. „Той е горд. Предизвикателен е в гордостта си и е готов да предизвика всички ни. Харесва ми този поглед. Така трябва да гледа един баща.“ После зад него излезе тя — едва се крепеше на крака, изгърбена от умора, а в ръцете й имаше малко вързопче.
Бадале ахна, като видя Рут да тръгва към тях — откъде бе дошъл? Къде се беше крил?
С присвитите си ръце, с ужасната нужда, изписана на състареното му лице, Рут застана пред майката.
Болка стисна сърцето на Бадале и тя се олюля, обзета от внезапна слабост. „Къде е Хелд? Хелд си отиде. Хелд си отиде отдавна. А Рут носеше в прегръдката си всички нас, по целия път. Носеше нас.“
Майката погледна момчето и Бадале чак сега видя, че е стара — а също и бащата, толкова стари, че можеше да са баба и дядо, — и погледна и Рут, празните му изкривени ръце, опустошеното му лице.
„Тя не разбира. Как би могла? Той никого не може да нарани, не и Рут. Носеше надеждата ни, но надеждата ни умря. Ала не беше по негова вина, не беше по негова вина. Майко, ако беше там… ако бе видяла…“
А после тя пристъпи напред, онази старица, онази майка с нейното най-последно дете, онази чужда жена, и нежно положи бебенцето в чакащите ръце на Рут.
Дар неизмерим. А след това прегърна момчето през раменете и го придърпа, за да може да тръгне с тях — с нея и мъжа й, — и тръгнаха бавно, сякаш повече не й бе по силите, след най-близкия фургон, а след тях тръгнаха всички хундрили…
Бадале стоеше замръзнала.
„Садик, ще ти кажа да запомниш това. Тези тук са хундрилите, даващите дарове. Ще ги запомниш, нали?“
А Рут стъпваше като крал.
Садик гледаше как направиха място на един хундрилски фургон за майката и за Рут, и за детето, което държеше Рут, а после фургонът потегли да догони войската. Мъжът, който беше бащата, се впрегна най-отпред в ярема и се напрегна така, сякаш само той можеше да понесе на раменете си това бреме.
Защото не беше бреме.
Садик много добре знаеше, че даровете никога не са бреме.
Пустинята се простираше напред. Фидлър не можеше да види края й и вече не вярваше, че изобщо ще го види. Помнеше онзи древен бряг от кости, който бяха оставили зад себе си сякаш преди столетие. Едва ли бе могло да им се даде по-ясно предупреждение, но тя въпреки това не се беше поколебала.
Трябваше да й го признае. Светът беше нейният враг и тя бе готова да се изправи срещу него, без да мигне. Беше ги повела по този път на страданието в името на Сакатия бог, а какъв друг път можеше да има към този бог? Най-великото жертвоприношение ли правеше от тях? Толкова жестоко и просто ли беше? Фидлър не мислеше, че е способна на това. Искаше му се да отрече самата мисъл.
Но ето, че крачеше тук, на малко повече от петдесет крачки пред всички. Дори хундрилските деца вече ги нямаше, бяха го оставили сам. А зад него разбитото човешко множество се влачеше напред като звяр с прекършен гръбнак. Беше изоставило всякакъв строй, всеки войник се движеше според силите си. Носеха оръжията си, защото вече не помнеха да не са ги носели някога. И падаха един след друг.
Под призрачната светлина на Нефритените странници Фидлър беше впил поглед в далечната равна линия на хоризонта и краката му стържеха земята. Мускулите му бяха толкова изтръпнали, че не усещаше никаква болка. Слушаше собствения си дъх, хриплив и накъсан, докато въздухът пълзеше с усилие нагоре и после надолу в подпухналата му, раздрана трахея. В този тъй необятен пейзаж наоколо усещаше как собственият му свят се свива, стъпка подир стъпка, и знаеше, че скоро ще чува само собственото си сърце, как ударите му заглъхват, губят ритъм и най-сетне замират.
Този миг го очакваше някъде напред. Тръгнал бе, за да го намери.