„Поеми си дълбоко дъх, момче. Ето, идва…“
— Това, което искаш от мен, е твърде много. Да, разбирам необходимостта — може да съм се поболял, може да съм застрашен дори, но магията не ми е враг. Никога не е била. Всъщност завиждам за даровете й на този свят. Над собствената им… ах, все едно. Вярата може да прогние. Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.
Нямаше да си ме познал в гнева ми. Грееше ослепително ярък. Сред пълчищата, които оставих зад себе си, има такива, които си въобразяват, че са богове, въпреки всичките им тленни задръжки. Готови са да наложат тирания, каквато никой истински бог изобщо не би могъл да си представи. Готови са да заробят поколения след поколения — всички, които делят с тях същата пръст, същата вода, същия въздух. Кроят да ги държат на колене. Преклонени раболепно. И всеки един роб, претеглил живота си, може да види — ако посмее — само истината, тъй че повечето на моя свят, повечето от децата ми, живеят живот на отчаяние и страдание — и все по-усилващ се гняв.
Така ли трябва да е всичко това? Тираните биха искали да е така. Понякога мечтая… да, знам, че нямаш много време… мечтая за завръщане, мечовете блясват за свята мъст. Мечтая, Сенкотрон, за избиване на всички онези шибаняци. Това ли означава да си бог? Да бъдеш неумолимото оръжие на справедливостта?
Нямаше ли да е хубаво това? Щеше.
Не, не съм чак такъв глупак. Няма да е по-различно. И дори да постигнеш невъзможното със своята шепа смъртни, дори да ме освободиш… и да намеря пътеката, в мига, в който направя първата си стъпка по земята на моя дом, те ще ме осакатят. Ще ми изпият кръвта. Ще ме изкормят, а после ще разпънат кожата ми отгоре. Ще им трябва сянка от ужасния зной на всички огньове, които сами са подпалили. Това е проблемът с тираните — надживяват всички ни.
Ще направя каквото поиска. По-скоро, ще се опитам. Късове от мен продължават да липсват и съм изгубил надежда, че изобщо ще ги видя пак. Разбирам, че някой си, наречен Скинър, узурпатор и крал — тиранин на моя Дом на Вериги, има много врагове. Може вече да ме смята за един от тях. Мислиш ли, че страда от безсъние?
И аз не мисля. Предателите никога не страдат от безсъние.
Сенкотрон. Ти няма да ме предадеш, нали?
— Карса Орлонг, къде са всичките богове на мира?
Той пристъпи навън и изправи рамене.
— Не зная.
Пикър се обърна и се загледа към града. Много неприятности имаше там. Може би най-сетне бяха започнали да стихват. Но… всичко онова, което кипеше под повърхността, е, то никога нямаше да си иде.
— Знаеш ли как да стигнеш там?
Той я погледна.
— Зная как да стигна там.
Тя си пое дълбоко дъх. Чу шумолене в палатката зад великана. Вдигна очи и впи поглед в тоблакая.
— Позовавам се на клетвата, която даде преди много време, Карса Орлонг от теблорите. Щом стигнеш там, където трябва да стигнеш, ще те намери един сакат жрец. На улицата. Пропаднал мъж, просяк. И ще те заговори. И от думите му ще разбереш.
— Вече разбирам, малазанко.
— Карса…
— Има твърде много богове на войната. — И вдигна меча си, а в палатката една жена заплака. — И нито един от тях не разбира истината.
— Карса…
Оголил зъби, той рече:
— Стигне ли се до война, жено, на кого му трябват богове?
Тя се загледа след него, щом тръгна. И тихо прошепна:
— Даруджистан, моля те, не се изпречвай на пътя на този мъж.
Над далечния лагер се вихреше прах. Паран примижа, отхапа отново от странния плод, който събирачите му на продоволствие бяха намерили, и изтри покапалия по брадата му сок.
— Това не помага, Върховен юмрук.
Той се обърна. Ормулогун драскаше трескаво с въглен по избелена дъска. В краката му клечеше тлъст жабок и следеше усилията му с опулени очи.
— Нищо няма да помогне в това — въздъхна жабокът.
— Поколението! — сопна се имперският художник.
— Поколението, дръжки — отвърна Гъмбъл. — О, не беше ли остроумно от моя страна? Критиците никога не ги оценяват по достойнство.
— Какво? Пиявици, смучещи от таланта на други, искаш да кажеш.
— Завиждаш ми на обективността, Ормулогун.
— А ти можеш да си натикаш тая обективност в поколението си, жабок.
Паран дояде плода, огледа костилката и я хвърли през стената. Избърса ръце в крачолите си и каза: