— Пак същото, така ли?
Паран кривна глава.
— Когато помолих Сенкотрон за Калам, признавам, че не очаквах ти да го доведеш. Последното ми усещане за теб беше, че си се спотаил в армията на сестра ми и кротуваш.
Бързия Бен кимна замислено.
— Можеш да надушваш такива неща? Впечатлен съм, Гъноуз Паран. Много си напреднал от онзи вечно притеснен капитан с нервен стомах, когото помня от Черен Корал.
— Още съм притеснен, Висш маг. А колкото до усещането на далечни сили, уви, става все по-несигурно. Очевидно след като влязох под влиянието на лабиринта Ассаил, станах сляп. Но със сестра ми никога не е лесно и при най-добри обстоятелства…
— Мечът й.
— Мечът й, да. И… други неща.
Бързия Бен кимна съчувствено.
— Сестрите, да. — Присви очи. — Онази… проява, която усетихме. Мислиш ли, че… Тя ли беше?
Паран се намръщи. Само споменаването на стомаха му му докара болка и леко гадене. „Виж ни как все още се заобикаляме като палета, които ще се сбият. Спри вече, Паран. Бъди честен. Няма време.“
— Не знам, Висш маг. Но смятам да разбера.
Бързия Бен погледна към войниците, плъзнали из вражеския тил, и попита:
— Гъноуз Паран, какво сме ние? Тук. Какво сме?
Лицето на Паран се изкриви от спазъма, свил стомаха му.
— Войници на императора. Винаги сме били това.
— Та ти си бил още дете, когато управляваше той.
Паран сви рамене.
— И все пак.
— М-да — измърмори Висшият маг, сякаш се мъчеше да преглътне лошата новина. — И все пак. Но… онази империя я няма, Паран. Ако изобщо я е имало.
„Проницателно наблюдение, няма що.“
— Нищо не е вечно, Бързак. Впрочем, как оценяваш шансовете на Калам и Майнала?
Бързия Бен изсумтя — може да беше горчив смях, а може би съчувствие.
— Не знам. И макар да мисля, че им е добре заедно, непрекъснато се дърлят, ако ме разбираш.
— Донякъде.
— Не любовта е проблемът.
— А всичко останало.
Бързия Бен кимна и сви рамене. После попита:
— Е, кажи ми, о, Господарю на Драконовата колода, какво ни чака?
— Зависи.
— От какво?
— Богове на бездната, откъде да започна?
— Почни с най-лошото, което може да стане.
„Най-лошото?“
— Колко знаеш вече?
Бързия Бен потърка енергично лицето си, сякаш се опитваше да намести чертите му. „Или да се превърне в някой друг.“
— Не толкова много, колкото сигурно си мислиш. Сенкотрон все още не може да преглътне някаква обида, която съм му нанесъл — макар да се кълна в живота си, че не мога да си спомня каква може да е била. Все едно, не бих казал, че сме първи приятели.
— И? — каза само Паран.
— Виж. Трябва да разбереш — обикновено действам сам. А ако ми дотрябва помощ, гледам сделката да е взаимноизгодна… да намаля риска да ми забият нож в гърба. Признавам го, Върховен юмрук, всъщност не се доверявам на никого.
— Съвсем на никого?
— Доверието, което имам… в някои хора… се свежда до това колко добре ги познавам, и оттам — да се доверя, че ще направят каквото аз мисля, че ще направят.
— Доста цинична форма на доверие — отбеляза Паран.
— Най-безопасната. Не е нужна голяма проницателност, за да разбереш, че повечето хора се грижат единствено за себе си. А щом проумееш какво искат, можеш да…
— Да ги манипулираш?
Магьосникът сви рамене.
— Толкова голяма загадка ли съм? Дванайсет души имам в себе си. Помисли над това. Всички онези животи, всички страсти, съжаления, рани. Това, което усещаш за живота си, аз го имам дванадесетократно. А някои от тези души в мен са… стари.
— И все пак по необходимост всички трябва да действате заедно, заради обща цел.
— Щом казваш.
Паран го загледа замислено. „Загадка ли? Каква загадка?“
— Добре. Най-лошото ли? Ето ти го. Куралд Галайн пада пред отмъстителните Тайст Лиосан и те тръгват по този път право в сърцето на Сянката, свалят Сенкотрон и оттам продължават напред, до този свят, обединяват се с Форкрул Ассаил в убийствена вълна, докато не остане нито един град, нито едно засято поле, нито едно човешко дете, родено на света. Искаш ли останалото?
— Още ли има?
— Древните богове, след като най-сетне са освободили дракона Отатарал, успяват да унищожат магията, освен заплатената с кръв — освен ако Коурабас не бъде убит, разбира се, но ако стане това, ще означава, че Елейнт, които вече са се развихрили или скоро ще се развихрят в този свят, ще са го убили — и те на свой ред ще се опитат да наложат господството си, не просто в това селение, а във всички, и ще носят хаос навсякъде, където отидат. И тъй, макар че ще сме заличени от лицето на земята, ужасни сили ще се надпреварват да завладеят наследството ни. Боговете ще са мъртви, магията ще се е превърнала в жажда, която само глупци биха дръзнали да утолят и… е, трябва ли да продължавам?