— О, хайде пак. Върховен Първи Юмрук Меч Фукльо Геслер Велики пак ни говори за тактика. Ще се обзаложиш ли, че останалите периши не чакат вече в столицата на Ассаил? Тъй че вместо да свалим пет хиляди Сиви шлема тук и сега, ще трябва да свалим два пъти повече след седмица. Какъв тактически смисъл има в това?
— Кругава смята, че може да ги освети, Сторми. Но сега не е моментът.
— Тя мисли, че и слънцето залязва в задника й всяка нощ и излиза от устата й всяка сутрин. Тя е смахната, Гес. Виждаш го, нали? Луда е като котка с пет очи и един мустак…
— Тихо… коя е онази там?
— Коя? Къде?
— Онова момиче.
Сторми замълча и се загледа. Видя как Танакалаян се приближи към момичето и се слиса, когато коленичи пред него. Бяха твърде далече, за да ги чуе, но ако се съдеше по жестовете й — сочеше към траншеята, където бяха хвърлили телата и главите, — беше недоволна от нещо. И четеше конско на онова изменническо говно.
— Тя трябва да е — рече Геслер. — Онази, за която ни каза Фейнт.
— Дестраянт — изсумтя Сторми. — Но въпросът е как, в името на Гуглата, се е озовала тук?
— През лабиринт. Изплюта е от Вълците.
— Ако Кругава ще трябва да се разправя с някого, ще е тя.
— Може би си прав, Сторми. — Геслер изпълзя назад по склона и се надигна. След малко Сторми се хлъзна до него. — Това е. — Геслер изтри пръстта от дланите си. — Вълците на войната, а? Защо тогава тази армия се държи все едно, че изобщо не знаят, че сме на половин ден зад тях?
Сторми се почеса по брадата.
— Вълците преследват в лова. Не са преследваните.
— Освен от нас, хората.
— Все пак може би просто не им е хрумнало да погледнат назад.
— Тъй че адюнктата може би беше права. Тази армия на К’Чаин Че’Малле е готова да се забие като нож в средата на масата.
— По-скоро сме като змии в тревата и от зъбите ни капе шибана отрова. — Сторми се усмихна горчиво. — Още ли си възбуден, Смъртен меч?
Очите на Геслер бяха блеснали.
— А ти?
— Тц. Няма начин да не оплескаш всичко.
— Благодаря.
— Просто кротувай, Гес. Само за това моля.
Геслер го погледна невярващо.
— Точно от теб ли го чувам, Сторми?
— Повече съм закоравял в боя от тебе напоследък, Гес. Много мъдрост насъбрах в тежки уроци.
— Ама ти сериозно ли говориш?
— Това закоравелите в боя ветерани винаги говорим сериозно. Дай да се връщаме в лагера. Устата ми се напълни със слюнка от мисълта за плесен от подмишница и пълна халба със сок от жлеза.
„В сърцето му има измяна.“ Сеток гледаше телата на обезглавените братя и сестри, чувстваше гнева на Вълците и се мъчеше да овладее дивата им ярост. Присъствието на боговете-зверове в нея напираше навън като безразсъдна буря и тя отново и отново усещаше, че е на ръба да се удави в пороя й. „Аз съм Сеток. Оставете ме да бъда вашият глас! Сляпата ярост е безсмислена — колкото и да е справедлива каузата ви, трябва да има човешки ум, който да ни поведе всички в предстоящата война.“
А точно това не разбираше Танакалаян. Или може би най-много се боеше от него. „Трябва да сме свободни да говорим — всички ние. Трябва да сме свободни да възразяваме, да спорим — дори Вълците не разбират това. Виж тези тела — те възразиха срещу жестоката бързина… и срещу други неща. И на първо място изразиха страха си за готовността на приятелите си войници — тази армия е изтощена.“
Обърна се на юг и присви очи към тревистия хребет отсреща. „Ако връхлетят сега, тези воини гущери, ще паднем като мириди. Ако връхлетят сега, ще трябва да разбудя Вълците. Но… стъпките на боговете по земята ще задумкат като бойни барабани. Силата привлича сила — много скоро и от много далече.“
„Все пак… Питам се. Защо не нападат?“
Обърна се и видя приближаващия се Танакалаян. „Още публика. Да го накарам ли отново да падне на колене и да го унизя? Не. Това може да почака.“ Тръгна, за да се отдалечат от лагера и да не ги чуе никой. „Все пак… измяна в сърцето му.“
Мъжът заговори още преди да я е настигнал:
— Дестраянт, трябва да разбереш. Ние, перишите, се подчиняваме на строги правила на поведение. Точно тази дисциплина ни дава силата.
— Унищожаваш тази армия, Щит-наковалня.
— К’Чаин Че’Малле…
— Вече са ни настигнали.
Очите му се разшириха, но този път поне не оспори думите й.
— Вълците трябва да се пратят срещу тях, дестраянт! Не можем да се надяваме да…
— След като войниците вече едва стоят на краката си, да, прав сте: не можем.
Мъжът се стегна.
— Тази заплаха не излизаше от ума ми, дестраянт. Надявах се, че К’Чаин Че’Малле ще се задоволят само да придружават ледериите и войниците на Болкандо. Но знаех, че не мога да излагам на риск живота на своите братя и сестри с това предположение. Точно затова подкарах войниците си така бързо — трябва да стигнем до Форкрул Ассаил колкото се може по-скоро.