— Но не успя, Щит-наковалня. Колко радушно ще ни посрещнат Ассаил според теб, когато пристигнем с вече полумъртва армия?
Той пребледня и Сеток видя озлоблението в очите му.
— Нямах избор.
— Ти си нетърпелив, Щит-наковалня. Тържествуваше в измяната си и така разкри твърде скоро истинския си нрав — предишните ви съюзници вече знаят истината за теб. И са имали време да пригодят тактиката си.
— Това е по вина на Кругава! Всичко!
— Повече екзекуции няма да има, Щит-наковалня. Още по-лошо — ти им отказа да им дадеш прегръдката си и това превърна титлата ти в подигравка. Гледам те и вече виждам пътеката, която те е повела към Форкрул Ассаил.
Лицето му потъмня от възмущение.
— Какво означава това? Заклет съм на Вълците на Зимата!
— Опиянен си от чувството за справедливост, Щит-наковалня, и при все че си въобразяваш, че вървиш по права пътека, всъщност залиташ и лъкатушиш. Сега стоиш пред мен, заблуден в праведността си, а пътят, който си извървял… — махна назад към траншеята, — е осеян с труповете на невинни.
— Заблудите не са мои, дете — изръмжа той.
Сеток се усмихна.
— Продължи. Заинтригувана съм.
— Наистина ли вярваш, че можеш да устоиш на волята на Форкрул Ассаил? Ще бъдем смъкнати на колене — но не така трябваше да бъде. Техните цели са нищожни в сравнение с нашите. Въпреки всичките им претенции, дестраянт, истината е, че възнамерявах да ги използвам. Настояват да коленичим? Така да бъде. Няма значение. Вълците са слепи за всичко това — ние мислим по непонятен за тях начин и тази игра няма да бъде спечелена с олигавени челюсти и необуздан гняв. Срещу нас това никога не е действало. Не, Вълците на Зимата по-добре да се крият в гората, в тъмните сенки. Да оставят на нас да направим каквото трябва и когато всички играчи бъдат отслабени, тогава ще дойде времето нашите богове да нападнат — в края на краищата не правят ли точно това вълците в дивото?
— Танакалаян — каза Сеток, — съгласна съм с тебе. Но, уви, не мога да избирам моментите, когато боговете говорят чрез мен. Няма да имам власт над силата им, когато тя отнеме волята ми. Техният гняв ще надделее и няма да виждат нищо друго освен кръв.
— Така не се води война.
— Знам.
Той пристъпи напред, изведнъж обнадежден.
— Тогава трябва да действаш с мен, дестраянт! Можем да спечелим — да спечелим истински! Предупреди Вълците — ако се проявят в близост до Форкрул Ассаил, ще бъдат убити. Или още по-лошо, поробени.
— Тогава застани сега пред мен като истински Щит-наковалня. Не ти е дадено да съдиш, нито да отричаш своите братя и сестри. И над всичко, не ти е дадено да отнемаш живота им.
Танакалаян посочи назад към телата в траншеята.
— Щяха да дезертират, дестраянт. Щяха да се върнат при Кругава и да й занесат жизненоважна информация. Престъплението им беше измяна.
— Те се опитаха да издигнат нов Смъртен меч — отвърна тя. — Потърсиха ветеран, който да ги командва на бойното поле. Ти ги уби заради лична обида, Танакалаян.
— Нещата са по-сложни. Ти не разбираш.
Тя поклати глава.
— Изправен си пред криза, Щит-наковалня. Войниците ти са загубили вяра в теб. Съдбоносно е да разбереш — ако не бях аз, тази армия щеше да се върне при Кругава.
— Хвърли Вълците срещу К’Чаин Че’Малле — спечели ни времето, което ни трябва.
— Не.
— Защо?
— Защото те отказват, Щит-наковалня.
— Но… защо?
Сеток сви рамене.
— К’Чаин Че’Малле никога не са били врагове на зверовете. Никога не са се чувствали толкова несигурни, че да изпитват нужда да избиват всичко наоколо. Никога не са били толкова уплашени, толкова невежествени, толкова… жалки. Вярвам, че Вълците не гледат на тях като на заслужаващи избиване.
— А ще премислят ли, когато онези гущери ни нападнат?
Тя впи поглед в него.
— Какво ще видят вълците обаче? К’Чаин Че’Малле ще избиват… хора.
— Но ние, перишите, трябва да сме техните мечове на възмездието!
— Значи можем само да се надяваме да не се изправим срещу К’Чаин Че’Малле на бойно поле.
— Не разбираш ли необходимостта, бремето над нас, дестраянт? Трябва да стоим в сянката на Форкрул Ассаил. Трябва да сме свободни да избираме къде и кога да се бием, срещу кого да се изправим. Да оставим Ассаил да вярват, че ни държат оковани и покорни, нетърпеливи да загинем в бой дори.