— Крепиш всичко на ръба на ножа, Щит-наковалня.
— Ние сме Сивите шлемове, дестраянт. И ще служим на Вълците.
— Разбира се.
— И точно затова трябва да продължим марша с тази скорост — да не оставим на гущерите време да помислят какво да правят с нас. А ако ни подгонят чак до армията на Ассаил, в мига, в който тези древни врагове се видят едни други…
— Трябва само да се отдръпнем встрани.
Той кимна.
Сеток извърна очи. „Може би. Това ли е измяната, която усещам в Танакалаян? И ако не мога да се съглася с методите му, трябва ли да отхвърля намеренията му? Но играта, която иска да играе… между такива убийствено опасни врагове… възможна ли е?“
„Не, по-скоро се запитай следното, Сеток: каква алтернатива имаме?“
Погледна го. Той не беше помръднал. Гледаше я и на лицето му бе изписана сляпа нужда.
— Достатъчно умен ли си за това, Щит-наковалня?
— Не виждам никакъв друг начин, дестраянт. — Помълча разколебан, после добави: — Всяка нощ се моля на Вълците на Зимата…
Тя отново извърна очи — този път окончателно.
— Напразно си губиш дъха, Щит-наковалня.
— Какво?!
— Те не разбират богомолците — отрони тя и затвори очи. — Никога не са ги разбирали.
Отново залиташе объркан и без посока. Тъмнина и непоносим натиск, бесни течения, които се мъчеха да откъснат плътта от костите му, и от всички страни — полузаровените отломки от изгубените. Препъваше се в изгнили греди от разбити корпуси, краката му изритваха избелели кости, които блясваха и кръжаха сред млечнобели облаци. Зацапани със сол амфори, калаени и оловни слитъци, стотици разпръснати кръгли щитове, бронзов обков върху разпадащо се дърво. Обковани сандъци, натрошени и изсипали драгоценните си камъни и монети — и навсякъде останки от морски същества, безчувствените им тела довлечени до дълбините, а дъждът отгоре не секваше.
Брис Бедикт познаваше този свят. Поредният сън ли бе това? Терзание от спомените му? Или душата му най-сетне се бе завърнала в това място, което щеше да се научи да нарича свой дом?
А над всичко, най-големият натиск, който изпитваше, единствената сила, която нито здравината на краката му, нито твърдата упоритост на волята му можеха да понесат, бе от тази необятна, опустошителна самота. „В смъртта пристъпваме сами. Последното ни пътуване става в самотност. Очите ни се напрягат, ръцете ни опипват — къде сме? Не знаем. Не можем да видим.“
Това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко, от което се нуждае всеки. „Ръка, която да хване нашата. Ръка, която да се протегне от сумрака. Да ни посрещне, да ни увери, че нашата самота — тази, която сме познавали през целия си живот и срещу която сме се борили с всеки дъх, който поемаме — че тази самота най-сетне е свършила.“
„За да се превърне смъртта в най-драгоценния дар от всички.“
Хиляди мъдреци и философи отчаяно бяха стягали пръсти около гърлото на това… това единствено нещо. Било със свити от ужас сърца, било с предизвикателен вик. „Кажи ни — покажи ни доказателствата си. Кажи ни, че забравата има лице, а на него — извивката на усмивка, благословът на разпознаването. Твърде много ли е да молим за това?“
Знаеше, че това е тайният ужас, затаен зад всички вери. Изборът да вярваш, когато да не вярваш носи ужаса на безсмислеността, когато животът е изпразнен от цел, всички надежди са изтървани, изпаднали от ръката, оставени да потънат в гъстата кал — „а тинята се сипе отгоре на дъжд, докато всичко не бъде погребано“.
„Познавах един, който проучваше вкаменелости. Беше го превърнал в цел на целия си живот. Говореше с голяма възбуда за нуждата си да разреши загадките на далечното минало. Това направляваше живота му десетилетия наред, докато в една изповед, написана в нощта, когато посегна на живота си, накрая не изрече истината, която най-сетне бе открил. «Открих тайната, единствената тайна, която е миналото. Тайната е тази. В историята на този свят съществуват повече форми на живот, отколкото бихме могли дори да си представим, още по-малко да възприемем. Те са живели, умирали са и малкото, което остава от тях, ни казва само, че са съществували някога. И тук се крие тайната, ужасната тайна. Всичко е за нищо. Нищо освен парчета кост. Всичко… за нищо.»“
Не беше никак трудно да се проумее как това заключение води до самоубийство.
Но тогава видя пред себе си познато лице, там, в изтерзаните си спомени или в сънния свят — което и от двете да беше. Техол, и онзи поглед в очите му, който можеше да видиш в мига преди да плюе в лицето на всеки съществувал бог, за да мине след това на мрачните мърморковци, философи и чорлави поети. „Майната им на всички, Брис. Никой всъщност няма нужда от оправдание, за да се откаже от живота, и на всичките ония, които слушаш, просто им тегли по една майна. Да се предадеш е лесно. Да се бориш е трудно. Братко, помня как веднъж прочетох за убийствени мечове, които в мига на битката вият от смях. Какъв по-добър символ на човешкото непокорство от това?“